“ …Що се отнася до монархическите или републиканските настроения сред широките слоеве на българския народ в миналото, при липсата на всякакви сериозни изследвания по този въпрос, струва ми се всяко заключение би било прибързано. Позволявам си само да припомня, че за периода на османското владичество няма сериозно организирано българско въстание, което да не е определило още при подготовката си своя бъдещ княз или цар. Обяснимата ненавист на българина към турската империя и султана съвсем не накърнява почитта му към старата българска традиция. Манастирските поменици спасяват от забрава паметта на царе и царици, старите ръкописи разказват за някогашната владетелска мощ, а на тях по-сетне ще се позове Паисий, за да докаже правото на народа ни на самостоятелно бъдеще…”

     През първите няколко години от професионалната ми кариера работих като исторически редактор във вестник “Българска корона”.

Всекидневие в редакцията на “Българска корона”. В момента подготвям материал по писма на читатели  /1993г./  

 
С колегата Искра Крапачева отразяваме откриването на изложба от шаржове на български политици на художника Румен Статков /1992г./ 

   Сред публикациите, които най-много ценя от онова време е рубриката “Велики български владетели”. Списвах я в партньорство с доц. Георги Н. Николов от СУ “Св. Климент Охридски”. Представям откъси от очерците ми за цар Самуил, цар Калоян и цар Йоан Александър.
   

      Цар Самуил – всеотдайният бранник  / 978-1014г./

     “ …За разширяване на международното влияние на Царството и постигане на трайно приятелство с Европа, цар Самуил търси подкрепата на папата в Рим. Категорични сведения за това получаваме от по-късната преписка на цар Калоян с папа Инокентий ІІІ…Така в края на Х век цар Самуил е всепризнатият най-могъщ владетел на Балканите…
    Настъпва 1014 година. В решителна битка при Ключ българите сякаш ще спечелят. Ще спечелят, но стратегът на Филипопол, Никифор Ксифий, минава в техен гръб, обгражда ги и ги разбива. Самият цар Самуил едва се спасява. Поражението е тежко, загубите – непрежалими. Но най-жестока е разправата на Василий ІІ с пленниците. В своята ярост той ослепява 15 000 български войници и ги изпраща при техния цар.
    А той, славният ратник, преживелият толкова битки и поражения, не успява да понесе това срамно издевателство. На 6 октомври 1014 година цар Самуил умира от сърдечен удар.
   И днес, столетия по-късно, попаднеш ли в котловината край село Ключ, обхваща те гнетяща, необяснима тъга… От паметника цар Самуил те гледа с взора на безкрайно отчаяние… Две очи, които плачат без сълзи.”
   

      Цар Калоян – Победителят / 1197-1207г./

    “…Трудно е да си представим какво е чувствал цар Калоян, повеждайки войската си за съдбовна схватка с рицарската рат. Но можем да отгатнем разочарованието, покрусата, срама на латинския император Бодуен, разбит и пленен от Царя на българите. В решителната Одринска битка от 14 април 1205 година погива “цветът” на западното рицарство, а родената наскоро преди туй Латинска империя е омаломощена още в пелени. Държавническата твърдост и воинското майсторство на цар Калоян не само спасяват България от властта на нов нашественик, те съхраняват Православния Югоизток от дивата жажда на гладния рицарски свят…
    В последните две години от царуването си Калоян е всепризнатият най-могъщ господар на Балканите. Пред военната му дързост треперят и ромеите, и рицарите… Латините се стремят да обединят усилия в борбата срещу българите. На нарочна среща император Анри и крал Бонифаций се договарят за общи действия. Но кралят е застигнат от внезапна смърт и … цар Калоян обсажда Солун.
    Тук, в навечерието на решителната битка покровителят на древния град, Великомъченикът-воин Димитър пробожда в съня му цар Калоян, ранява смъртно славния ратник. Дали защото е нямало земна сила, която да му се противопостави в бран? Или може би защото победителите не ги съдят, а просто ги убиват?…
    Когато през 1972 година в търновската църква “Свети Четирдесет мъченици” се разкрива погребение на знатен велможа, носил пръстен с надпис “Калоянов”, мнозина се усъмняват, че това е цар Калоян… Недосетливата подозрителност на потомците! Нима можем да допуснем, че за някои от съвременниците му позоваването “Калоянов” е било недостатъчно? Та би ли дръзнал някой от тях – ромеи, българи, сърби, латини, маджари – да откаже царско достойнство на Калоян Победителя?”

  
    Цар Йоан Александър / 1331-1371г./

    “…За потомците неизвестният средновековен книжовник ще запише: “По своята военна мощ той ми изглежда втори древен Александър. Така и този отначало много градове превзе с крепост и мъжество. Такъв се яви сред нас великият Йоан Александър… който се прояви в големи и усилни битки и мощно изложи гръцкия цар…”
Още по-деен е цар Йоан Александър в своята християнска ревност. Като търси спасение, Ромейската империя сключва уния след уния с католическия Рим. Сърбия отслабва. Влашката държава е още в зародиш. България остава единственият и най-верен щит на Православието. Царевград Търнов спечелва славата на “Трети Рим”…
Произведенията на Търновската книжовна школа и сега смайват с мъдростта на майсторското си слово, с дълбочината на внушението. Изящната изработка на Лондонското евангелие, на Манасиевата летопис, на Томичовия псалтир, на Песнивеца… разкрива висок естетически вкус и истинска причастност към непреходността на красотата. А всички тези книги са писани и украсени  “по повеля на превисокия цар, богоизбрания и боговенчания Йоан Александър.”

   Работата във вестник “Българска корона” ме срещна със забележителни личности. Представям откъси от интервютата си с някои от тях.

    Стойчо Грънчаров, ст.н.с. І ст. в Института по история при БАН

“ – Вашето мнение за “монархо-фашизма” и “личния режим” на цар Борис ІІІ?
- Монархо-фашизмът е като “дървено желязо” – един постулат на Коминтерна и комунистическата партия, който те си измислят.  Такова нещо просто е невъзможно. Като система на управление в България, фашизъм никога не е имало. Даже суровото правителство на Александър Цанков не е фашистко. За едноличен режим на Царя, обаче, може да се говори.  Българската демокрация просто няма шанс. По това време в света са островчета истинските демокрации. Навред из Европа шестват авторитарни режими. А нашата демокрация си има стари недъзи – непрекъснато партизанство, ежби. Защото властта винаги е била средство за издръжка.
След 1934г. настъпва прекъсване на българската демократична традиция, но не напълно. През цялото време царят е имал най-различни идеи за възстановяването в определена форма на демократичната система. Всъщност динамизмът на политическите събития го е принуждавал по-скоро да реагира на определени тенденции, отколкото да предизвиква нещата. Тоест, личният му режим се налага в хода на неговата реакция на конкретни събития. И в това е оригиналността му. Безспорно е, че развитието на България във вътрешнополитически план е било много по-меко отколкото в другите балкански страни. Ролята на Царя за това е определена. Той винаги е бил против крайностите. В стила му е да не бъде в центъра на събитията. Но той е притежавал изключителната способност да си подбира хората, които изпълняват определени функции. Пример – Георги Кьосеиванов, много способен дипломат от кариерата. Царят успява във всички ресори на държавата да наложи експерти. От това толериране на професионализма особено доволна е била интелигенцията. В България наистина настъпва спокойствие.”
                                                                                                                                                            Бр. 34, 28 август 1992г.

    Невена Коканова, знаменита българска актриса

“ - С коя от героините, които сте играли, бихте сравнили царица Йоанна?

 - С никоя. При това не се стремя да играя. Опитвам се да разказвам  част от историята на нашия народ, спирайки вниманието върху трагичния завой в съдбата на една жена, съпруга и майка, наречена царица Йоанна. В този разказ ние се стремяхме да проследим с точната и строга последователност историческата закономерност на събитията от онова време.
-  В навечерието на Великденските празници, каква молитва отправяте към Всевишния?
-  Боже, научи ни на покаяние, не приспивай паметта ни, събуди обичта ни към България!”
                                                                                                                                                           Бр. 15, 16 април 1993г.

    Евгени Силянов, дипломат и дългогодишен журналист, син на видния деец от македонското революционно движение Христо Силянов; преживял почти пет десетилетия в изгнание в Париж
   
 “ - В доклад от 1879 година на д-р К. Стоилов до княз  Александър І се казва: “За Македония и в Македония ще се разиграе последният акт на възточната драма”. Трябва ли днес да се опасяваме от военен конфликт там?
 - Аз съм учуден, че толкова малко се говори и пише у нас по всичките тези въпроси. За Македония сега на Запад почти никой няма хабер, но ще дойде момент, когато именно тя ще стане център на внимание. Много се страхувам, че след като се разреши въпросът за Босна и Херцеговина, безспорно редът ще е на Македония. Надявам се, че няма да стане и с нея това, което се случи в другите републики, но съм убеден, че нейният ще е следващият голям балкански въпрос, че там ще се концентрира амбицията на шовинистка и грандоманска Сърбия… В България всичко това ще се изживее много трудно, защото ние няма да можем да направим каквото и да било. Мисля, много е важно, че след войната в Босна, Западът разбра, че трябва да се намеси по-активно в бивша Югославия. На всички стана ясно – там няма нищо друго освен една чиста агресия от сръбска страна.”
                                                                                                                                                               Бр. 27, 10 юли 1992г.
 

    Вече като действащ преподавател по история сътрудничих на вестник “Кремиковски металург” по покана на журналистката Илиана Манева. В рубриката “Календар на българската слава” с кратки есета представях значими  личности и събития от нашето минало.

    Пратеник на Небесата

     Преди две хилядолетия Бог ни дари с лъч към спасение. Прати ни своя Син, за да ни посочи Пътя. Исус живя сред нас, учи ни, теши ни, люби ни с Небесна любов… Ние го предадохме със земно настървение, пленени от сатанинска илюзия. Той ни прости, обърна си и другата страна, та да замеряме и нея с жалките си сребърници. И каза: “Станете като децата, само тогава ще влезете в Царството небесно!” Ние се вдетиняваме, но не се “предаваме”!
   Преди век и половина Исус прати на нас, българите, свой верен следовник. Нарекохме го Апостола на свободата. Той ни учеше на доброта и воля, на кураж и сила. Преля ни надеждата във Всемирната справедливост… Ние го качихме на бесилото. После горчиво го заоплаквахме. Тачим лика му като на Светия, а взорът му ни гали с благост.
   На всяко Рождество Христово си обещаваме да следваме Христос. Всеки рожден ден на Апостола ни спомня, че му дължим СЪУЧАСТИЕ! Колко столетия още ще мамим небесните пратеници?!

    Слава на Стихията

   “Додето народите бъдат разделени помежду си и с машинациите на своите всевъзможни империи, конституции и републики, и додето те из сляпо нископоклонничество… гледат един на друг като врагове, дотогава не ще има щастие, не ще има бял ден за човека… Единственият изход от това грозно положение… е революция, и то революция народна, незабавна и отчаяна…”
   Не е ли вихър това жарко слово? Сякаш велика, могъща стихия ни издига високо в простора! Христо Ботйов, гордото чедо на балканските върхари, побратимът на бурите, любимият на самодивите, неудържимо ни тегли към заветния връх. Там силно любят и мразят, там е олтарът на Свободата, там е царството на Любовта, а всевластен господар е Истината. Там живеят безсмъртните.
   Защо ли ние, земните хора, така всеотдайно любим стихията, но не съумяваме да намразим истински страха си от нея!?

    На смърт – за живот

    Април 1876-а. Всебългарско въстание, бунт на смелостта и отчаянието срещу челичните пранги на имперската злост. Давид срещу Голиата. Черешовият топ  срещу оръдията “Круп”. Войската от три континента срещу шепата дръзки мъже и децата. Огънят на самопожертвователната бран срещу стихията на поробителя. Отческият дълг срещу разгулната самозабрава. Бъдещето срещу миналото. Младостта срещу старческата ярост.
   Батак и Перущица съзиждат Орлово гнездо на Шипка. Левът Балкански изправя снага най-първом въз челата на клисурци. Свободата препасва сабята на Райна Княгиня, а Нова България целува кръста на Кървавото писмо. И възкръсва!

    Блян непрежалим

    Санстефанска България. Тя се ражда в предсмъртния стон на Априлци. Рожба на столетни молитви пред светлия лик на Христа. Чедо на Самарското знаме и мужишките щикове. Самодива от поема на Ботев. Райна Княгиня. Чистата и святата република на Левски. Тя препуска на колесница от надежди, наивност и мечти. Тя е прекрасна и величествена, но… неосъществима. Европа не може да я допусне, Русия не дръзва да я отстои.
   Великите сили разсичат единната снага на Мизия, Тракия и Македония, хладнокръвно и с касапски хъс. Съседите ликуват. Българите покриват смъртоносната рана с вълшебна броня от огнена непримиримост. Така всеки меч, размахан с жестокост, се пръсва в твърдостта на бляна. И няма смърт за Санстефанска България!

    Първостроителите – с обща воля

   Избраниците на народа се събират на 10 февруари 1879 година. Вековните руини на старопрестолния Търнов посрещат свидни чада. Учредителното народно събрание изработва конституцията на България. Тя, Търновската конституция, обявява частната собственост за неприкосновена, гарантира свободата на вероизповеданията, отхвърля всякакво съсловно деление, прокламира свободата на словото и сдруженията. Всеки поданик в държавата може да избира и да бъде избиран в парламента. Животът, честта и имотът на гърци, турци, евреи, арменци са защитени наравно с тези на българите.
  Стените на заседателната зала помнят бурни дебати, ядни препирни, противоречия, обиди. Но това не пречи готовата конституция да съперничи на белгийската по демократичност. Различните политически убеждения на първостроителите на Нова България не накърняват ни на йота общото им усилие да поведат Княжеството по пътя на напредъка. Само за два месеца те успяват да се справят със задачата, която си поставят – конституцията е готова и гласувана, а качествата й са неоспорими и до днес… Всяко сравнение със съвременни парламентарни лица и събития е показателно и… тъжно!