В. “Дневник”, 13 септември, 2006г.     

                                            До Министъра
                                            на образованието и науката                      
      
                      О Т В О Р Е Н О  П И С М О

                         от Красимира Йончева
                         преподавател по История

Уважаеми господин Министър,

Пиша Ви това писмо в навечерието на Новата учебна година с надежда, че тревогата ми ще предизвика размисъл!

Аз съм дипломиран историк, преподавател по История в средното училище от 12 години, съавтор в един от двата действащи учебници по История за ІХ клас, автор на одобрено от МОН учебно помагало по История за зрелостници и кандидат-студенти.

През настоящата година участвах като съавтор в конкурса за учебник по История за V клас, в партньорство с издателство "Даниела Убенова". Независимо от крайния негативен резулатат за мен и колегите ми от екипа, работата беше интересна и се основаваше на учебната програма за съответния клас.

Ето защо безкрайна беше изненадата ми, когато преди време видях, че вместо по програма, учебниците за VІ клас по История ще се пишат съобразно зададен списък от заглавия на урочни единици.

Понеже съм свикнала да се ръководя от правилото - не прави на другите това, което не искаш да ти направят на теб, бих желала да ви попитам, господин министър: вие бихте ли участвали като автор в творение, чиито параметри нямате право сам да определите? Редно ли е един “списък” да отменя програма? И какво става с правото /и съответстващата отговорност!/ на автора?

Предполагам, че вие, господин министър, не сте имали възможност да се запознаете с този списък, защото бихте открили, че авторите му, допускам експерти /анонимни!/,  имат проблем с хронологичната ориентация. Иначе е парадоксално в учебник за епохата на Новото време и Съвременността да съществува тема "Българите в началото на новото/второто хилядолетие/". Ще рече, че почти към края на учебника учениците трябва да преговорят византийското владичество като нова урочна единица!...

Впрочем сериозно оспорими са и други елементи на "списъка". Ще си позволя да посоча само един от тях: в Тема 3 /Българската държавност до средата на ХХв./  присъства урок № 4 - "България по пътя на модернизацията"; Тема 4 носи заглавие "Модернизация на стопанския живот до средата на ХХв." и съдържа два урока - "Всеобщ напредък в началото на ХХв." и "Стопански промени и модерни производствени технологии". Питам се, как ще бъде обоснована модернизацията в споменатия урок 4, при положение, че основни нейни характеристики ще се разглеждат седем  урока по-нататък?...

От гореказаното естествено се явяват и следващи важни питания: на какъв принцип и по какви критерии е разработен списъкът; възможно ли е при една непрецизна структура на учебник да се произведе добър такъв; по какви критерии  ще се оценяват така сътворените учебници?

Прочее, господин министър, аз мисля, че въпросът със "списъка" е само един от симптомите на големия проблем за издаването на учебници у нас. Защото настоящата двустепенна процедура за одобрание, привидно демократична, утвърждава монопола на две издателства, принуждавайки конкурентите им да престанат да се състезават по финансови причини. Като следствие от това - авторството се обезмисля.

Защо тогава изобщо се провеждат конкурси?…

11.09.2006г.                                 Красимира Йончева
София

Плебейският синдром на Стефан Цанев

в. “Култура”, бр.30, 15 септември 2006г.

Наскоро прочетох книгата на Стефан Цанев “Блгарски хроники”, която приятели ми “прехвърлиха” за да “имам представа”.  Тази представа предизвика у мен възмущение и като у дипломирал се в СУ “Св. Климент Охридски” историк, и като преподавател по История в средното училище, и като съавтор на действащ учебник по История, и като читател, влюбен в историческата тематика.
 Съзнавам, че право на всеки е да пише по вълнуващи го теми и да подбере жанра, чрез който да го направи. Ето защо няма да коментирам защо “Български хроники” са обявени от автора за поема. Не мога да не се спра обаче на причината, която той изтъква за сътворяване на  своето произведение: “недостъпен за простосмъртните” стил на академичните исторически трудове; скучно написаните учебници по история “сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ…” Ако преглътнем, че отстояването на необходимостта от боравене с учебници по история още при прохождане е литературен похват, то как да си обясним категоричното обощение, че всички професионални исторически съчинения  и всички учебници са скучни и недостъпни. Нима издателска  къща “Труд”, която публикува разглежданата поема, ще се съгласи, че и многотомникът  й “История на българите” е “недостъпен”?!  И още: ако днес един дипломиран инженер е недоволен от лечението на диабета, означава ли това, че ще се нагърби с написване на “поема” по медицина, за да попълни пропуските?!…
 Понеже “Български хроники” има претенциите да отговаря на насъщни духовни нужди, но с изричната уговорка /т.е. измъкване!/, че авторът не е историк, а от четенето се разбира, че липсват последователно изграждани  художествени образи /за които всеки уважаващ себе си автор също поема отговорност!/, логично възниква въпросът -  как да възприемаме това писание?!  То не работи с хипотези, както е редно в науката, но извежда заключения и прави внушения. А тъй като спасително се определя като поема – отпада и задължението да изгражда сюжет… Прочее, тълкуването на художествените качества оставям на литературните критици. Аз си позволявам да приведа доказателства, че  не притежава стойност на историческо четиво.
 На първо място писанието неумело борави с терминологичния инструментариум, от което естествено следва извеждането на странни изводи и формулирането на съмнителни внушения. Така например на стр. 121 четем: “… /Били сме си ние варварчета първа категория, но тури му пепел…/”. И това по повод “почтеното ни място” на българите в Аварския каганат – “…тази номадска империя…, тази сбирщина от различни народи и племена…”. Мисля, че въпреки скучността на учебниците по история доста съвременни български ученици биха могли да обяснят на поемотворителя, че значението на варварин в модерния смисъл не се покрива с това в епохата на Средновековието. Тогава то не е имало съвременния негативен смисъл на малоколутурност, а е показател за различност. Иначе е необяснимо защо ромеите /византийците/ осиновяват синовете на персийските царе, например. И още: ако днес в свободен разговор изравняваме номадизма с чергарство, то това е неправомерно по отношение на явления от Античността и Средновековието. Повечето средновековни държави дължат възникването си на силната идея за централна власт, присъща  на номадската им съставка.
 По същия начин -  некоректно свободно – борави текстът с понятието народ и национална принадлежност. Понеже модерният национализъм е явление на ХІХв., всяко негово експониране в по-ранна епоха е меко казано опасно. Защото твърде много напомня на копнежа по чистата арийска раса… Така че дали братята Асеневци са “…от българо-кумански или от руско-кумански произход, дали са кумани или власи – или пък са чисти българи?” /стр. 312/ е второстепенен въпрос. /Самите братя не показват да са имали съмнения!/ Но ако той бъде поставян сериозно и е последван от умозаключението: “ А и по-важно е, дори ако не си, да накараш да ти повярват, че си – и да тръгнат след тебе” случаят е съвсем сериозен. Той извинява всяко узурпиране, включително и интелектуалното.
 Прочее, тълкуванията, базирани на липсата на професионална подготвеност за оценка, в поемата не са едно и две. И винаги са безапелационни. Така например на стр. 52 четем: “ …освен това те /траките, б.м./ владеели до съвършенство изкуството да пият вино и да устройват пиршества – както твърди пак бащата на историята /Херодот, б.м./: да се стои без работа смятали за чудесно, да се обработва земята  - за унизително, да се живее от война и грабеж – за най-добро. /Защо се чудим на кого сме се метнали?/”. И се питам: достатъчно ли е да се позовем на бащата на историята, за да я тълкуваме? Чел ли е поемотворителят предговора към съчинението на Херодот, където той обяснява, че: “Аз съм длъжен да предавам …онова, което се разказва, но не съм длъжен да вярвам на всичко това и тази забележка важи за цялото ми изложение.” Знае ли поемотворителят, че подобно възмутително /според него!/ отношение към труда имат всички родовити хора в Древността и Средновековието, защото просто не им е бил известен неговият висок морален критерий. Важи и за героите на “Илиада”, например. В тази връзка, защо в благодарствения списък на учените, подпомогнали вдъхновението на автора, е вписан и проф. Александър Фол, след като той обяснява /вярно академично!/ типологичното сходство между тракийското и ахейското общество /от времето на Троянската война/. Питам се как ли би реагирал покойният вече велик наш учен, ако бе прочел че: “… тук, на земята, траките създавали своя подземна цивилизация…/стр.61/…Ние и надгробни могили няма да оставим… Харесва ли ни, не ни ли харесва, но ние сме наследници на траките – не само на тяхната музикалност и поетичност, но и на техния самоубийствен анархизъм и на божественото им пиянство.
Дано се научим и да се обезсмъртяваме като тях” /стр.67/. Лично аз се вцепенявам от този пасаж. Той демонстрира или пълна липса на проникновеност относно духовния свят на траките, маскирана от гръмки  и абсурдни фрази, или откровено мамене на читателя, че поемотворителят познава съчиненията на всички автори, на които благодари. Та кой средноинтелигентен човек би заподозрял траките в анархизъм?! Те, които схващат царете си като богове. То е същото като да твърдим, че древните египтяни са анархисти! На мен поне не ми е известно подобно схващане. В същото време обаче не може в главата на читателя да не се прокрадне хипотезата, че авторът на “Хрониките” мечтае да се обезсмърти като далечните ни прадеди, но, уви, не е усвоил още кодовете за успеха! Със сигурност обаче вече има принос към намирането на най-точно определение на понятието цивилизация.
 Със забележителна абсурдност впечатляват също и разсъжденията за културното развитие на България по времето на цар Йоан Александър, наречен в поемата Иван Александър. Той е обвинен в това, че по негово време: “…възхищението от византийската култура не надминавало буквалното подражание… копирало се всичко, нашата култура при Александър е златна сянка на византийската.”/стр.456/. От този “грях” на българската средновековна култура се прави препратка към нашата съвременност: “Ако някой утре слезе от небето и тръгне по градските ни, че и по селските ни улици, ще си помисли, че е попаднал в американска или английска провинция – всички витрини /с нищожни изключения/ са написани на английски език. /стр.457/ И накрая в позабравен вече стил се громи: “Подражанието е следствие на политическа зависимост и е свидетелство за ниска култура… Но най-страшното е, че подражанието говори за липсата на национална гордост, а липсата на национална гордост е прелюдия към самопредателство и доброволно робство.”/стр.457/
 Излиза, значи, че: ромейските /византийските/ императори са наричали свой брат и сват един посредствен подражател /цар Йоан Александър/; че българските книжовници от ХІVв. заразяват целия православен свят с подражателство, понеже го захранват с българските книги; че съвременните специалисти в библиотеката към Британския музей в Лондон имат твърде семпъл вкус, тъй като не желаят да се разделят с едно подражателско творение – т.н. Лондонско евангелие на цар Йоан Александър, обърквайки го с шедьовър на средновековното творчество. Подобно заключение е смущаващо, но то няма как да обезпокои ума на поемотворителя. Защото той просто не е наясно с нещо, иманентно присъщо на средновековното светоусещане: средновековният човек /за разлика от съвременния/ възприема като върховна проява на творчество възпроизвеждането /подражанието/ на Божествените образци. И по тази причина  се оказва недорасъл за високите творчески критерии на Цанев, подобно траките за моралните му такива. Така че, ако средновековният българин се явява лош пример за нас, потомците – да му простим, не го е искал съзнателно… А оттук нататък: всички цитирани препратки към съвременността трябва да останат в безвъздушното /поемното/ пространство. Защото са дълбоко непочтени.
 Впрочем в липса на оригиналност уличава авторът и Златния век, и владетеля Симеон Велики. И в подкрепа на твърдението си цитира Пенчо Славейков и Александър Теодоров-Балан /стр.205/. Когато обаче се опитва да построи своята собствена докзателствена /макар и поемна/ теза, малко поомеква, понеже се оказва, че тук, у нас, сме едни гърди пред /съ/европейците  /по-/ на запад. У нас “наред с преводните евангелия /какви ли други биха могли да бъдат!, б.м./ … се превеждат и страници от древногръцката литература… има четива за човешкото тяло…преведен е дори трактатът на Георги  Хоровоск за поетическите фигури…а в Европа по това време няма и помен от подобни светски неща…”/стр.206/ Следва поредният свръхемоционален погром, този път над християнската църква, която :“предоставяла на свободомислещите свободата да избират между мълчанието и кладата.” /стр.207/ Почти веднага след това четем: “Аз моля добрия читател да ми прости тези хулни думи – те не са отправени срещу религията на Христос, а против онези, които са изопачили тази религия.” А десертът е: “Тъй или иначе, оригинална или подражателна, духовна или лишена от дух, чужда или близка на народа – официалната българска литература има един неоспорим и велик принос към човечеството… положила началото на славянската цивилизация, дала по-късно велики мислители и гениални писатели –  така Златният век на България прекрачил от ІХв. в следващите векове на човечеството. И до днес.  Само това да е – то е достатъчно.”    
            Тортата обаче си има и черешка. В двуумение на кого дължим Златния век, на княз Борис или на цар Симеон,  Цанев решава да ги изненада /нищо, че едва ли те са имали подобен проблем!/ с блестящото поемно умозаключение в стил двама се карат, но трети печели: “Така че най-справедливо ще бъде, ако кажем: сътворен бе Златният век на България от светата наша троица: отецът Борис, синът Симеон и светият дух на буквите. Амин!”/ стр.209/ Ще рече тази наша света троица /с малки букви/ сътвори подражателство, което роди подражателска “славянска цивилизация”, но на нас и само това ни стига!?
Ако обаче погледнем исторически, тоест почтено, на нещата, би трябвало да кажем, че княз Борис и цар Симеон І вписват България, а чрез нея и славянството в средновековната християнска цивилизация, която ние имаме право да изучаваме, но не и да съдим по модерните наши критерии, най-малкото защото няма как да й дадем законното право тя също да се произнесе за нас от своя гледна точка. Понеже почтеният тълкувател на миналото задължително прави усилия да го види с очите на хората от проучваното време! Как ли биха оценили, впрочем, поемата набедените за подражатели наши средновековни книжовници, а сред тях и философът Константин-Кирил, и полугръкът /по образованост!/Симеон, и Свети Патриарх Евтимий, и….?!…
 Тук е мястото да добавя също, че повече от година на книжния пазар е едно академично издържано, но и увлекателно написано четиво – “Симеон Велики. Пътят към короната на Запада” с автор д-р Веселина Вачкова. То представя нова и изворово категорично  подплатена хипотеза за делото на цар Симеон Велики като наследник на държавностроителната традиция на българите и блестящо образован  организатор на феномена Златен български век. Ако реши да го прочете, изкушеният в проблематиката читател ще има възможност да прецени дали да продължи да споделя “справедливия” упрек  на поемотворителя към българските средновековни владетели за това че, жадни за власт и слава, все искат да превземат Константинопол и не им стига разум да се въздържат. А този мотив многократно звучи в поемата.
 В заключение ще се спра и на формулирания от Цанев т.н. “царски синдром”, който според него “действа и до днес” /стр.281/ и доказателство за това е, че: “в началото на ХХІв. българите отново повикаха начело на народа си лице от царски род, надявайки се да го спаси от бедите на демокрацията…” Тази поредна свободна историческа препратка е по повод твърдение на византийския автор Михаил Псел, цитиран в “Хрониките”: “българите открай време имали обичай да повикат начело на народа си само лица от царски род” /стр.280/ Щях и аз за пореден път да се опитам да помоля за снизхождение към средновековните ни предци, които, незапознати с предимствата на модерната демокрация, изпитват особена почит към родовитите хора. Но десетина страници след цитираното току що, прочетох: “Понеже аз не съм багрянороден и понеже смятам, че това, което се носи от уста на уста не трябва да се премълчава, както обичат да правят управниците от всички времена, не ще ме възпре никакъв срам да изложа тук учението на страшната богомилска ерес.”/стр.287/ Така в главата ми се роди хипотеза: дали написването на “Български хроники” не е родено от нещо, което може да се нарече “плебейски синдром” с основно проявление нетърпимост към багрянородност, тоест към всички, които са имали /не/щастието да се появят в специалната зала за раждане на владетели. И в добавка – освободеност от всякакъв срам, гарнирана с вкус към интригантство.
 Ще приведа няколко доказателства в подкрепа на хипотезата:
1.“Тервел не бил мощен на ръст като баща си, нито пък храбър в битките, затова ги избягвал старателно, бил дребничък, дори хилав, но бил храбър в мислите си , сиреч хитър..." /стр.87/.  2.“Той /Омуртаг, б.м./ бил човек дебел и тежък, не обичал битките… но не притежавал благостта на едрите хора, поради това бил подозрителен, което го правело жесток, и всички свои сили Омуртаг насочил срещу вътрешните си врагове…”/стр.145/ 3.“Но като всеки жесток човек, Самуил бил сантиментален… Възможно е Самуил да е извършил братоубийството от властолюбие, властта е способна да направи от човека чудовище… За какво му е било на Самуил да завладява нови земи чак до Пелопонес… вместо да затвърди властта си в старите български земи… това ще възбужда дълго възторга на патриотите, че сме стигнали до Олимпия, но ще си остане загадъчна нелепост в историята ни. /стр.256-7/. 4. “… защото и Баязид Светкавицата – султанът, който покорил Българското царство, си е наш човек, наполовина българин – знам, че историците ще се изсмеят, но тъй се говори сред народа, понеже, както вече видяхме, цар Иван Шишман, за да си спаси кожата, даде насила сестра си Тамара за жена на турския султан Мурад…”/ стр.476/ Има и още подобни.
 Както става ясно / подобно на книжовниците/ багрянородните не са стока. Е, тук-там в предложените характеристики има спорни моменти и неверни тълкувания поради оскъдност на знанията, но… Важното е, че :“Един приятел ми пошушна, че причината да не са достигнали до нас почти никакви летописи може да е… нашите царе може би са имали нетърпимост към истината /затова са нямали шутове…/”/стр.364/
 Допускам, че същият или друг добър приятел е подсказал на поемотворителя, че днес е добре да се изживяваш като Паисий и да будиш заспалия народ. Без значение от какво, с какво и за какво. Добре, че това сега става не с писане на ръка, не без щедри спонсори и не с ходене пеша от град на град.

                           БЛЕСТЯЩОСЛОВЕСНИЯТ

                           в. “Култура”, бр. 39, 10 ноември 2006г.

“Самотният пешеходец”
Интервюта, изказвания, разговори, отзиви, статии в медиите
Александър  Фол 
Универститетско издателство “Св. Климент Охридски”, 2006г.
Съставител д-р Велиана Христова
    
          Пътуване в изящната словестност на “световете от думи”, вдъхновени от избралия да “разпознава и назовава” – това предлага на читателя “Самотният пешеходец”. И елегантен подтик към /поредно/ отдаване на предизвикателството да си събеседник на Професора, за да подсилиш собствената си Вяра, че си роден /Съ/творител.
        Професор Александър Фол не съчинява исторически хроники и справочници. Той прави История като възсъздава образите, които вижда, когато духът му срещне космичния Първоизточник. Затова стилът му не може да се обърка с нечий чужд, а словото му често иска връщане и препрочитане. Но никога не отгечава.
      Понеже вярва в безсмъртието на интелектуалната енергия и възприема културата като поведение на хората и общностите, Професора прозира  в битието на българите вечно подхранвана мисия за държавност. Затова лично й служи в усилията си на държавник и изследовател:  участва в “добри екипи за създаване на  добри дела” и аргументирано доказва, че  българската култура е “  пулсиращото ядро на Югоизточна Европа… велика заради взаимодействените си възможности”. Световната научна общност вече не се съмнява в това.
        Учителят според Професора е този, когото избираме, за да ни помогне да се извисим. И приема за ученици всички нас, които го чувстваме  свой учител и не се съмняваме, че знанието за миналото може да “стане самочувствие” за  прогнозиране на бъдещето. Затова посвещава основна част от научните си дирения в изясняване образа на Орфей блестящо известния – “метафората на всички учители и посветени” във всички епохи. “ И назовава  вярата в посредничеството му “себеизграждане” – “същинската скритност на духа”. Която е за избралите да са пешеходец - самотник, буден да разпознае своята мисия.
          
       

                   Днешното образователно люшкане
         
                    в. “Култура”, бр. 40, 17 ноември 2006г.

 Повод да напиша тези редове са зачестилите напоследък в медиите тревожни писъци за наличие на насилие или стриптизьорски изяви сред учениците, услужливо запечатани от камера на мобилен телефон на наблюдаващ съкласник. Понеже смятам, че те са кресливо тенденциозни, дори само защото в никакъв случай не подпомагат нито  разсичането, нито развързването на Гордиевия възел в българското образование представям своята гледна точка относно характеристиките на т.нар. криза в нашето средно училище.
Ретроспективният поглед върху развитието на българското образование показва, че то винаги е било част от съзидателните усилия на държавата, дори и във времето, когато в европейски план подобна грижа е имала Църквата: Свети Климент и Свети Наум, например, развиват своята дейност с безрезервното и последователно покровителство на княз Борис І и цар Симеон Велики. В старанието си пък да компенсират липсата на държава, възрожденските българи изграждат мрежа от училища, която заедно със създаването на Българската Екзархия е красноречиво доказателство за духовното обособяване на нацията. И неслучайно границите на Екзархията почти напълно съвпадат с тези на бъдещата Санстефанска България. Устройването на просветната система е важен приоритет още на Временното руско управление след Освобождението и е възложено на авторитетния проф. Марин Дринов. След като идва на власт и налага тоталитарния модел на държавност, БКП реформира просветната система по съветски образец. Казано накратко, българската държава винаги е задавала параметрите на образованието. Както впрочем и всички модерни светски държави.
 Определянето на параметри предполага преследването на ясна цел. С особена категоричност това важи за образованието понеже по същността си то има формираща роля. В този смисъл, независимо от основния принцип, по който структурира образователната си система
/централистичен или децентралистичен/, всяка уважаваща себе си държава формулира концептуално резултатите, към които се стреми.
 Те са лесно проследими в исторически план: Средновековна България става безспорния първи център на източноправославната славянска  култура с респектиращ за епохата процент на грамотност сред неаристократичните слоеве на обществото; възрожденските българи успяват да мотивират и отстоят духовната си самостоятелност в Османската империя, а като следствие от това да конституират модерна България; като се опира на възрожденските традиции, Третото българско царство формира единна образователна система, която успешно обслужва динамиката на обществените процеси, а комплексът от ценности, които защитава, прави възможно, макар и трудно, преодоляването на сериозните сътресения, предизвикани от неблагополучието на националнообединителните усилия; тоталитарната комунистическа държава превръща образованието в система за унификация, подчинена на строго номеклатурния принцип за личностна реализация.
 Във всеки един от представените варианти държавата ясно регламентира, тоест узаконява и защитава, мястото на учителя в просветната система, като разработва възможно най-подходящия и ясен механизъм за набиране и атестация на кадрите. И така аргументира пред обществото адекватността на личностите спрямо заеманата позиция. В този смисъл евентуалният професионален провал на конкретна личност не се превръща в пример за дефектност на системата, а напротив – в доказателство за действеността й. Накратко: държавата не може да допусне принизяване на авторитета на учителя, защото това означава да постави под съмнение собствения си авторитет.
 В огледалото на казаното дотук, как изглежда посткомунистическата ни образователна система?  Формално погледнато, вече почти двайсет години тя е в преход и се реформира, което би било напълно в реда на нещата, ако съществуваха ясно зададени параметри на реформата. Лично според мен ясни такива няма, понеже конюнктурно-политическите интереси на управляващите надделяваха над държавните през целия разглеждан период и замениха така важните за подобен тип реформа отговорност, приемственост  и последователност с кърпежи на парче.
В същото време държавата допусна избуяването /и не санкционира!/ на частноурочната система на обучение като паралелна на официалната. Водещо място в нея още в началото на прехода заеха множество университетски преподаватели, които, обслужвайки насъщните си  финансови нужди, превърнаха кандидат-студентските изпити в състезание по зубрачество и принизиха средното училище до недъгаво джудже, длъжно да майстори дипломи, в чиято стойност никой не вярва. Това, обаче,  не им попречи да окупират конкурсите за учебници за средното училище /отново по финансови съображения!/, нищо че според мнозина основна причина за апатичното отношение на учениците към уроците са и скучноватите и суховати учебни помагала. Държавата така и не успя /защото не искаше!/ да отстои коректен регламент за учебникарските конкурси. Което, съвсем логично, ликвидира свободния пазар в този бранш и бетонира монопола на две издателства… На бъдещите историци, след столетие например, предстои да установят, че в средата на първото десетилетие от ХХІ в., на учебникарските  конкурси у нас са се състезавали не учебници /и автори/, а печеливши и непечеливши издателства. В името на децата!
 Взаимното съобразяване с интереси, вместо координиране на добре премислени усилия между МОН, Висшите училища и партийните централи, даде и други горчиви плодове. Сред тях специално бих откроила проблема с подбора на кадрите в просветното министерство и неговите регионални инспекторати. Става въпрос за това, че обезпечаването на експертния ресурс в тези институции до голяма степен се подчинява на лобистки интереси и оставя на заден план професионализма. Ще приведа дребен, но според мен доста показателен факт в подкрепа на тази констатация. В официалния сайт на МОН /в раздел “Учебни програми”/  продължително време  като допълнение присъства списък от теми под заглавие: “Последователност и брой на задължителните методични единици по История и цивилизация /уроци за нови знания/ в учебниците за VІ клас”. Последната тема в него /№ 7/ носи заглавие “Българската култура през ХХв.”. В нея фигурират три урочни заглавия: “1. Развитие на българската култура през втората половина на ХХв.; 2. Българите в началото на новото /второто/ хилядолетие; 3. Светът за България и българите”. Както става ясно, в средата на раздел, който разглежда проблематика от епохата на съвременността, се появява урок с хронологични рамки, съвпадащи с времето на византийското владичество!? Защото, одобрилите въпросната програма експерти, най-вероятно отнасят годините след 2001 към началото не на трето, а на второ хилядолетие. /А иначе умението за хронологична ориентация се тренира още в ІV-V клас./ Длъжна съм тук да отбележа, че след мое открито писмо до министър Вълчев от 11 септември 2006г. разглежданото заглавие № 2 вече бе “преформулирано” на: “Българите в началото на второто хилядолетие”!?…
В тази ситуация на неизбистрена по параметрите и целите си образователна реформа позицията на българското учителство е твърде незавидна. Като не полага никакви сериозни усилия да го защитава, държавата реално съдейства за бързо понижаване на ресурсните му качества: не малка част от истински знаещите и можещите учители избират друго поприще, по-обезпечено финансово и с по-голям обществен престиж; завършващите висше образование млади хора не желаят да работят в училище и възприемат подобна възможност като социален провал. Така училищната атмосфера се насища с опасна доза посредственост.
Като не възпрепятства сриването на авторитета на учителя и училището, държавата улеснява превръщането им в удобен /защото реално е беззащитен/ виновник,  с когото родителите все по-често извиняват собственото си дезертиране от отговорността да възпитават децата си. И още по-жалко – доста често, в лицето на своите институции, държавата сама се включва в общия хор на “справедлива критика” спрямо учителите като им вменява негативи, които де факто произтичат от собственото й неумение или нежелание да се справи с определен проблем. Как иначе да тълкуваме позицията на МОН по време на последната учителска стачка, когато стана ясно, че според не малка част от обществото, протестиращите предявяват свръхизисквания, като настояват за заплата, гарантираща им достойно оцеляване /без да се налага да си доработват като продавачи, таксиджии, домашни прислужници и… като дават частни уроци/. За сравнение ще посоча, че през 90-те години на ХІХв., например, годишната заплата на градските първостепенни учители в България е била 1800 лв., като съответно цената на килограм хляб е около 20 ст., на килограм сирене – около 70 ст., на килограм свинско месо – около 70 ст…
 Настоящият министър се опита да направи реверанс към учителската гилдия като организира серия от срещи с преподаватели по отделните дисциплини, избрани на случаен принцип, с цел оптимизиране на учебните програми и преподаването, подобряване качеството на учебниците. Не знам доколко той лично ги оценява като резултатни, но според мен, в избрания формат, те трудно биха могли да постигнаг нещо неслучайно. Защото премислените държавнически решения се вземат след задълбочени и последователни проучвания и анализи, а не в резултат на кампанийни мероприятия, където многословието, емоциите  и тревогите на деня надделяват над добре обмислените предложения. Последните биха могли да се родят, ако на учителите се даде форум за мнения и идеи по професионално формулирани проблеми, а сетне компетентна експертна оценка ги превърне в трайни решения. Но с днешна дата мнозинството учители едва ли биха се включили сериозно в подобно усилие, понеже /с основание!/ смятат, че държавата ги е поставила в ситуация “от мен нищо не зависи, принуден съм да се съобразявам, за да оцелявам”. Пък и трезвомислието би им подсказало, че всъщност МОН съвсем не се стреми да ги чуе, а напротив – да ги натовари със съучастничество в решения, които така или иначе ще наложи.
От всичко представено дотук се налага изводът, че кризата в  средното училище е пряко следствие от състоянието на българската държавност и само отговорна държавна стратегия би могла постепенно да я ограничи, а сетне и да я ликвидира. Това според мен не може да стане с действия “отдолу”, не защото пренебрегвам ролята на гражданското общество, а защото смятам, че самото то функционира в условията единствено на нормалната модерна държава. Нека припомня още, че във всички времена учениците /децата/  съзнателно или несъзнателно са взаимствали модел за поведение от възрастните – от действията и бездействието им.
В този смисъл действия на медиите, като посочените в началото на този текст, могат да са само тенденциозни, понеже реално обслужват унизяването на училището като институция и на ученика като личност. Кой печели от това?!… Съвсем друго би било ако вместо “сензационни разкрития” за битието на учители и ученици се явят журналистически разследвания  върху причините и обстоятелствата, поради които в пределите на училището, пред публика от сеирджии с активирани GSM-камери, се разиграват модерни варианти на гладиаторски двубои и кабаретни изпълнения. Тогава може би ще стане ясно, че като си позволи през последните двайсет години да не изгради и отстоява чрез образователната система комплекс от нравствени ценности, българската държава зареди с безотговорност поколенията на родителите и обрече отглежданите от тях подрастващи на мъчително морално люшкане.