Мира Крум - Непубликувани

Непубликувани

Величие и периферия

Класацията “Великите българи” набира скорост, а паралелно с това намалява броят на дните до включването на страната ни в Европейския съюз. Сред многото въпроси, които всеки от нас си задава в подобна ситуация, повлияна неминуемо и от предстоящото Рождество Христово, аз все по-често се концентрирам върху този: кои сред нашите предшественици, като част от духовния елит, са съчетавали родолюбие и държавническа мъдрост, и така са допринесли за величието на държавата България? И в продължение: кои сред тях са притежавали самочувствие, че като са българи са и европейци?

Веднага уточнявам, че споделям мнението на Янко Янев, представено в статията “Философия на родината” в сп. “Златорог” /1934г./, където той прави разграничение между понятията родина и отечество: “…Родината е пространство, преживявано като съдба…Родината е невидима, тя е иматериална и затова вечна…Родината е митологична същност, отечеството – политическа /подч. мое/. Родината е поема, отечеството – епос. Родината е женствено начало; тя е първомайчинският Свети дух на битието. Отечеството е мъжествено и войнствено начало. Родината се корени във философията на копнежа, отечеството – във философията на подвига. Родината възпяваме, за отечеството се борим…” От тази гледна точка представям чрез аргументи своя избор за велики българи.

В хронологична последователност трябва да започна с цар Симеон І Велики. В резултат на неговото управление България се утвърждава като най-ранен славянски православен център, а българите като духовна общност, целостта на която евентуална промяна на държавната територия не може да накърни. Най-образован /и най-родовит/ сред коронованите си събратя, цар Симеон добавя “Именника на българските канове” към Книга “Царства” на Библията и така недвусмислено подчертава запазеното място на народа ни сред богоизбраните.

Няколко века по-късно друг блестящ интелектуалец – Патриарх Евтимий се постарава българската духовност да не изчезне заедно с нетрайните политически граници. В ситуацията на все по-засилена османска агресия неговият екип от книжовници прави нова, съобразена с Кирило-Методиевите първопреводи, редакция на богослужебните книги, а учениците му ги изнасят в съседни и по-далечни православни страни. Така България остава след България. Самият патриарх не напуска Търново и докрай лично ръководи отбраната му.

В средата на ХVІІІв. Паисий Хилендарски написва своята “История Славянобългарска”. И успява не само да пробуди националното самочувствие, но и да набележи политическата програма за действие на своите съотечественици: просвета, църковна самостоятелност, освобождение. До края на живота си сам разпространява “Историята”. Усилията на последователите му, а сред тях на първо място дейността на Софроний Врачански, доказват, че е постигнал целта си.

Във века на модерните национални държави Васил Левски нарежда българите сред европейските народи с най-демократични идеи за държавно устройство. Изгражда Вътрешната революционна организация, която подготвя Априлското въстание и подпомага Освобождението от 1878г., а по-късно осъществява Съединението от 1885г. Като най-важна своя духовна мисия обаче разглежда обнадеждаването на съотечествениците си. Може би затова и приживе, и след физическата си смърт единодушно и неизменно е “твой един син, Българийо”.

Сред най-прекрасните словесни описания на Апостола е образът, който създава за него патриархът на българската литература Иван Вазов. Негови са най-пламенните възхвали на българския патриотичен подвиг – там с еднакво достойнство присъстват и този, който “когато нямаше кого да надвива”, “пишеше книги, за да си почива”, и безименните, които, мълвейки името на Родината “умираха без страх”… Неслучайно при съобщението за унизителните условия на Ньойския мирен договор през 1919г. покрусените софиянци се стичат точно пред къщата на Вазов. Подобно търновци при патриарх Евтимий.

В продължение на три десетилетия след Освобождението, при политическата разпокъсаност, наложена от Берлинския конгрес, Българската екзархия продължава да отстоява духовното единство на нацията в областите Мизия, Тракия и Македония. Благодарение на мъдрото ръководство на екзарх Йосиф І. Той има европейско университетско образование и разностранни културни интереси, но посвещава живота си на отстояването на Санстефанска България: чрез поддържане на училищната и църковна система в Македония и Одринско; чрез застъпничество за общобългарската кауза пред представителите на Великите сили в османската столица. И никога не губи кураж.

Същата упоритост дестилетия по-късно проявява Людмила Живкова. Въпреки желязната хватка на “големия брат” тя успява да доведе до успешен край подготовката на честванията за 1300-годишнината на Дунавска България, а също и да постави началото на детската Асамблея “Знаме на мира”. Според мен с течение на времето ще става все по-ясно, че тези държавнически усилия на Живкова допринасят за категоричното признаване на българския принос в общоевропейската цивилизация. А така ще се препотвърждава правотата на идеите и на нейния учител – професор Александър Фол.

Днес, в края на 2006 година установявам, че не мога да прибавя име на наш съвременник към така оформилата се седмица. Според изказване на Никола Кицевски на софийската премиера на поемата “Български хроники”, авторът й, Стефан Цанев, е съвременният Паисий. В предишен брой на “Култура” вече имах възможността да покажа, че това няма как да е вярно. Сега само ще добавя, че не само поради монашеска вярност към обета пред Бога отец Паисий не си е позволявал в своето съчинение да се “шегува” с историята, както сподели, че е направил всъщност Цанев /“Труд”, 04.11.2006г./.

В същото време е смущаващо, че може би подобно “шегобийство” е вдъхновявало проф. Боян Биолчев да напише “Амазонката на Варое”, а за това бе награден с приз за най-добър български роман в конкурса на фондация “Вик” през настоящата година. Защото, по повод на номинацията и вече напълно сериозно, ректорът на водещото у нас висше училище твърди в интервю пред в. “Труд” /28.10.2006г./: “Да, в книгата има подигравка със склонността ни да намираме собственото си величие като археологическа находка… Били сме много велики, но се оказва, че няма данни… По-добре е да обичаш народа си такъв, какъвто е, в скромното му историческо битие, в периферната му роля спрямо големите цивилизации…”/подч. мое/
Излиза значи, че усилията на представените тук, а и на всички останали, живели преди нас, българи трябва да обслужат днешното ни убеждение, че сме периферни. Питам се, лесно ли понася сам себе си човек, обладан от подобно чувство и не е ли притеснително, от университетската катедра, то да бъде внушавано на младите хора на България? А като се връщам към думите на Янко Янев от началото на този текст, опитвам се да си представя как изглежда Героят от епоса на народ със самочувствието на периферен и каква е поемата на неговата Родина?… Радостното е обаче, че те няма как да са сътворени от нашите предци. Както е сигурно, че “Амазонката на Варое” никога няма да се нареди до книгите на Иван Вазов, Фани Попова-Мутафова и Вера Мутафчиева.

Декември 2006г.

За “Великите българи”

Кампанията "Великите българи" завърши с предизвестен резултат. Мисля, че трудно ще се намери човек, изкушен в темата, който да не е бил предварително наясно какъв ще е вотът. Вече е коментирано и защо съвременните българи гласуваха по този начин. За мен обаче от всичко направено /и ненаправено/ във връзка с избора, се очертаха няколко интересни въпроса, на които искам да обърна внимание.

БНТ излъчи десет филма, посветени на личностите от първата десетка. Както стана ясно, замисълът е предвиждал те да не следват единна концепция, а да представят гледната точка на различни творчески екипи. Веднага възниква питането - какъв е бил критерият за подбор на тези екипи. Ако те е трябвало да съчетават знанията на професионалните историци и литератори с погледа на писатели, драматурзи, режисьори, актьори.... защо на практика не се получи така при всички? Ако е търсен най-вече съвременният ракурс към великите предци, защо наред с "влизането в кожата" на Аспарух гледахме и патетично-скучноватото славене на Светите братя и отец Паисий, и си припомняхме какво е казвал покойният вече професор Николай Генчев за Васил Левски преди 15, 20, 25 години?...

Въсщност единственото, в което десетте филма бяха равностойни, бе отреденото им време - 30 минути. Най-оригинален и раздвижен сред тях се оказа този за Иван Вазов, понеже успя да потопи аудиторията в атмосферата на Вазовия делник, а него да "разходи" из днешна София. В изпълнението на Валентин Танев Вазов оживя и “заговори” със своите потомци. Нямаха същия шанс обаче споменаваните често заедно Левски и Ботев. Филмът за Апостола бе досадно еднообразен и изглеждаше сякаш сътворен в памет на професор Генчев - почти през цялото време той беше на екран, в по-ранна или по-зряла възраст. И излезе, че съвременните историци нямат какво да кажат за Левски, та затова /за по-сигурно/ препращат към именития си учител. Нищо, че приживе професорът твърдеше: всяко поколение създава своя Левски.

Подобна бе и ситуацията с Ботев. Неговата стихийна душа бе "усмирена" в два сатични плана - "студенти говорят за..." и "професорът /Валери Стефанов/ казва...". А на финала човек не можеше да не се запита - за Ботев ли беше филмът или за професор Стефанов.

Цар Симеон Велики пък бе представен като герой на уестърн. Постоянно на кон в бой за отвоюване на нова земя. И за превземане на "жадувания" Константинопол. Ако пренебрегнем факта, че мечтата за овладяване на византийската столица е вече сериозно оспорена в днешната българска историография, то как да приемем, че акцент при изясняване на феномена Златен Симеонов век филмът поставяше върху войнските усилия на Симеон. Това меко казано е едностранчиво. Защото в представата на съвременниците си този наш велик владетел е преди всичко “книголюбец” и “боголюбец”… Оказа се, че днешният българин бе принуден да го види единствено през погледа на офицера Петко Йотов.

Филмът за Стефан Стамболов показа, че не е достатъчно да седнат в кръг добър режисьор и талантливи актьори, за да се появи образът на велик българин. Защото тези, които вече знаеха доста за Стамболов, скучаха, а незапознатите едва ли съумяха да научат нещо. Обратно – последователите на Учителя Дънов бяха подходили с равни дози почит и отговорност и така може би успяха да спечелят допълнителни подръжници за най-оспорваната личност в десетката.

Казано накратко, обобщеният образ на десетте филма за великите личности бе доста безличен и голяма част от зрителите вероятно са превключвали на други канали докато е текло излъчването им. Тоест въпросните произведения на “различните” екипи твърде малко повлияха на вота. В тази връзка – какъв беше смисълът да бъдат направени по този начин?

Застъпничеството във “вечерта на истината” също позовли любопитни наблюдения. Най-оригинален и силен в аргументацията си бе Георги Тенев /застъпник на княз Борис-Михаил/. Изискано символично бе и присъствието в залата на малкия Борис-Михаил. Зрителите успяха да почувстват трагизма в образа на нашия Покръстител, тоест да го усетят в плът и кръв и едва ли вече някой се съмнява, че той наистина е не по-малко достоен да получи паметник наравно с Левски или Ботев… Подобно на усилието си във филма, Димитър Стоянович опита /и според мен успя/ да аргументира пренебрегването на подозрителостта към митологично обагрения образ на кан Аспарух.

Останалите застъпници не надскочиха нивото на филмите си. Симеон Велики отново бе отпращан единствено на бойното поле. Светите братя и отец Паисий се губеха в скучни словеса. Ботев чезнеше в себелюбивото оригиналничене на професор Стефанов… Добре, че Левски така или иначе щеше да спечели, защото доцент Пламен Митев пак не успя да го защити впечатляващо… В този смисъл имаше ли нужда от провеждането на въпросната дискусия?…

И така, Левски бе избран за най-великия българин, независимо от “агитацията” в кампанията. Десетте филма за призьорите твърде малко допринесоха за осветляване на личностите в тях. Във всеки случай излъчваният / случайно ли?!/ в същия период по БиТиВи филм на Пламен Петков “Българите” събираше внушително по-голямо внимание, въпреки че авторът не е ползвал научен консултант. Нямаше ли да е по-лесно, по-евтино и по-смислено кампанията да бъде приключена с излъчването на десетицата в азбучен ред, за да не се налага личности от толкова рзлични епохи да “мерят сили” в така неравностойна битка? Нямаше ли да е по-полезно да бъдат формирани екипи с равно участие на професионалисти в науката и в изкуството, за да съумеят да уважат избраните личности със стойностни филми? И накрая - непременно ли трябваше да бъде стриктно повторен форматът на класацията на БиБиСи?…

За мен най-важният извод, който се налага след края на кампанията е, че днес у нас липсва важният баланс между научна и творческа интерпретация на историческото минало в продукцията с документално-публицистичен характер. Мнозинството от специалистите, до които телевизиите /медиите/ се допитват, говорят скучно и дезитересират зрителите. Голяма част от творците показват художествено безсилие. Филмите за десетката на Великите го доказват. В резултат - вниманието на публиката все по-често ще печели атрактивният псевдопрофесионализъм, направляван най-вероятно от скрити финансови интереси.

Февруари 2007г.

За кого е Пантеонът

Ако преди двайсет години държавното ръководство на България бе поръчало и бе участвало в ритуал по препогребване тленните останки на цар Калоян, сигурно щях да съм сред радостно просълзилите се, че се случва. Защото вече учех История в СУ”Свети Климент Охридски” и към детското ми преклонение към великия наш владетел беше се прибавила оценката на прохождащ професионалист за неговата забележителна държавническа мъдрост.

Днес държавната власт е у същата партия, която ни управляваше през 1987г. и затова ми е трудно да повярвам на безкористността на Президента, на Министъра на културата и на Диркетора на НИМ /които тогава не са били двайсетгодишни като мен/. Включването им в преекспонираната от всички медии церемония на препогребването ме накара да си задам доста въпроси. Защо църквата “Свети четирдесет мъченици” трябва да се превръща нарочно в пантеон на българските царе след като досега там със сигурност е открит /и запазен!/ само гробът на цар Калоян? Защо трябва да се местят и костите на цар Самуил, например, при положение, че или неговата собствена воля, или волята на наследниците му е била да бъде погребан в църквата “Свети Ахил” в Преспа? В добавка – не са ли по-безспорни българското историческо и културно присъствие в Македония, ако гробът остане там?…

Ще бъдат ли пренесени костите на княз Александър І Батенберг, цар Фердинанд, княгиня Мария Луиза и царица Елеонора в Търново? Ще бъдат ли положени сериозни усилия да се издирят и тленните останки на цар Борис ІІІ? Ще попадне ли в бъдещия пантеон и цар Борил, например, ако някога бъдат открити неговите кости, или той /пантеонът/ ще е не просто “на българските”, а на “заслужилите български владетели”? И пак добавка – днешните ли български държавници ще определят кои са заслужилите?…
Ще приключа с едно подозрение: сегашният държавен елит много държи да се покаже пряк наследник на великите предшественици, особено на тези, които не са живи от повече столетия /и затова са безопасни/, понеже поклонът на гроба им гарантира “народна любов”… Така и “Човекът от народа” заблестява като цар.

Април 2007г.

За домакинята и вампира

Измина година от посещението на Елизабет Костова в качество й на автор (не само на българска снаха) на „Историкът” - американски бестселър, чиито сюжет отвежда и в България. Посрещането й, предизвика реакция, която /вече/ от времевата дистанция, заслужава /и позволява/ анализ. За съжаление не притежавам таланта нито на Добри Войников, нито на Иван Вазов но мисля, че в дует те биха открили в разглежданата визита повод за меланж-редакция на “Криворазбраната цивилизация” и “Чичовци”. А понеже е всеизвестно, че и днес приоритетна трибуна за българина е „Масата”, отрупана с напитки, то ще начена настоящия текст с примерен вариант на “подслушан” разговор на Маса от /пролетта на?/ 2006 г.

- Я ми кажи, ти брато, какво е според теб „Иторикът” – роман-мистерия, приключенски роман, или историческо крими?
- Остави жанровите характеристики... не е важно. Важното е - хубав ли е романът или не.
- Глупости – хубав! Това не е литература, не е дори и страшна книга. Нещата около Дракула са наивни, елементарни, направо смехотворни... Аз даже вече статийка спретнах…
- Ама ти прочете ли я?
- Виж какво, на мен ми стига да прочета първите трийсет страници, ако не ме домързи предговора и финала, и всичко ми е ясно!… Но предлагам да основем Комитет за защита на горите. Защото тази история с „Историкът” може да се повтори и потрети, и кой ще плаща за изсечената до крак горичка, отишла за издаването на тази куха книжна тухла. 726 страници – убийствено!
- Я остави горичките..... Еропейският съюз да мисли за тях! Ние, Комитет за защита интересите на гражданина трябва да основем... Чу ли, че Елизабет е получила два милиона щатски долара от американския си издател!? Колко ли ще получи от българския?!
- Чакайте, чакайте, тя няма вина, не е луд, който изяда зелника...
- Не, не, за американка прошка няма!
- Абе, не е съвсем американка. Тя е и малко българка вече, българска снаха е и обича таратор, нали във всяко интервю го повтаря. И децата й са със смесена кръв, полубългарчета...
- Айде, жената деца има, бе, заради децата да й простим....
- Няма да й простим, ако е хубава! ....

За съжаление все по- настойчиво този стил - „анализ на маса”- излиза от кръчмата и почва да се намъква в издания с претенцията за сериозност. Така се случи и с появата на „Историкът”: литературната критика го отмина с мълчание, не го анализира и по време на посещението на Костова. До изненадващата поява в пилотния брой на вестник “Поглед”/есен 2006г./ на статия от млад и амбициозен литературен критик, чиито текст не оставя съмнение, че /критикът/ бегло познава съдържанието на романа, но зорко следи отзивите за него в сайта на интернет-книжарницата “Амазон”. Нещо повече – налага се заключението, че негативните мнения там са заостряли перото му. А журналистите? Уникално настойчиво, месеци преди появата на романа бяхме залети с реклама за него и /без да щем/ се заредихме с нетърпеливо очакване. Сетне, с накъртяща пунктоалност, медиите следяха по минути посещението на Костова. Убеждаваха ни да се умиляваме от съдбовната предопределеност, довела младата Елизабет в страната, която тя асоциира с Планини. Принуждаваха ни да се радваме, че все по-добре говори български. Насърчаваха ни да сме горди (ще рече благодарни), че за наш хаир ни е описала, та цял свят да ни знае и да ни се диви. Не се уморяваха да интервюират и нея, и съпруга й. И в цялата тази еуфория някак не остана време да се представи нормално текста на внушителното четиво. Може би защото ресорно ангажираната със славословия журналистическа гилдия и популярните водещи така и не бяха намерили сили да прочетат романа. С едно, единствено (доколкото успях да проследя!) изключение – София Тзавелла от “Панорама” на БНТ. Нейният динамичен, професионално аргументиран и балансиран, изискано ироничен и диагностично точен репортаж породи у изкушения читател много въпроси, а у преборилите се вече с романа съмишленическо одобрение. Понеже ясно показа, че все пак може да се спори че “Историкът” е безспорно добра книга. И че добронамереността към една страна е достойна за уважение, но не е достатъчна, за да се напише качествен текст за нея.

Прочее, Елизабет Костова и “Историкът” освежиха явление, достойно за времето на хаджи Смион, мосю Маргариди, майстор Митьо и компания - драматичната неспособност на българското общество да постига баланс и умереност, да приема чуждото без да пренебрегва своето, да отстоява родното без да го карикатури с излишна уникалност, да е толерантно към другите, /но!/ и към себе си. Да чувства, че “и това ще мине”. Ще рече - да се държи достойно. Така и книгата на американката-българска снаха би си дошла на мястото в нашата ситуация на преход, където вирее всичко: и късноромантичните романи, изтърколили се от стелажите на ХІХ век, но и произведения, които сигурно ще се ценят и след сто години. Така “Историкът” би получил шанс да покаже и добрите, и слабите си страни.

Толерантният прочит на романа доказва, че той само външно, по епистоларния подход към събитията, напомня Брам Стокър и само по броя на страниците – Дюма-баща, Юго или Л. Толстой. Още повече, че Костова натоварва “писмата” с отговорна художествена функция: те мотивират убедително времевата многопластовост в книгата, като вплитат в сюжета често едни и същи ситуации от три и повече гледни точки, преживени от три поколения разказвачи. Писмата играят още ролята на емоционален балансьор. Те оттласкват случилото се поне на една ръка разстояние. Така то става естетически и нравствено приемливо, малко или много превръща в история събитията, дори когато те още не са история. Без тази дистанция сцените от реквизита на вампирството биха действали смазващо. Но веднага трябва да добавя: разточителността на авторката в тази посока е сериозен недостатък. Тя не се съобразява нито с динамиката на времето, нито с психиката на днешния читател. Наслагването, преплитането на гледните точки ужасно натежава от тези 726 страници. В края на произведението /ако бъде достигнат/, читателят има чувството, че едвам се е измъкнал от неразгадаем лабиринт, от някаква инквизиция и дълго не би посегнал към следващи /дори и/ 200 страници. Всъщност академичната подготвеност изиграва лоша шега на Костова понеже тя не съумява да надскочи нивото фиширане на информация , което в научната дейност е важен, но все пак само етап от работата в творческата кухня.

От друга страна, постижение в романа е пътят - основно пространство, оранизиращо сюжета и художествен похват, изразяващ непрекъснато движение и промяна на персонажите. В търсене гроба на Дракула три поколения герои пътуват – Европа, Америка, Балканите . Така стигат и до Родопите. В този смисъл „Историкът” е един чудесен „пътепис”, изобилно обагрен от природна красота, планински и урбанистични пейзажи, параклиси, църкви и манастири, вълнуващи с изящни орнаменти, величествени скулптори и забележителна иконопис . И нито едно от назованите пространства не е с измислено име. До такава степен е внушението за истинност, че започваш да вярваш дори и в оживяването на Дракула, който непрекъснато се появява ту на прозорец на замък, ту на пейка в градината, ту като силует, отдалечаващ се към планината.

Според Елизабет Костова Дракула е този, който признава: „Станах историк, за да запазя собствената си история за вечни времена”. Той е дълбоко убеден, че природата на човека е зла. И още: „Доброто няма накъде да се усвършенства, а злото може”. Усъвършенстването на злото е в чудесен синхрон с промяната на обстоятелствата в течение на цели пет века. В тази посока Костова не е спестила сравненята и така успява да посигне синтез – обобщение на гения на злото в минало, сегашно и вечно време. Тоест опитала се е да „постигне” Историка. Почти успява. Последното писмо на професор Роси /главният персонаж/ дава възможност да се надзърне в психологическата работилница на Дракула, за да се почувства силата му, умението му да „зарибява”. Роси е преодолял страха от смъртта, ужаса от съжителството със саркофази, от самотата и затворничеството. Това, което го депресира и рзплаква е осъзнаването, че изпитва възхищение от Дракула. Преживява и себеразочарование, и себепогнуса, заради страстното си желание да види в действие машината, която с един удар обезглавява, да чуе крясъците на тълапта... И като анализира собственото си състояние, Роси се отказва да бъде Историка, отказва се от жаждата да види наяве жестокостта и приема с благодарност смъртта, като се усмиква на близките си, които ще го убият , за да спасят душата му… Задължително е тук, обаче, да подчертаем: по принцип за Дракула няма значение колко кръв е пролял или изпил; той е вампир; думите му звучат страшно, ала не и грозно, те създават колорита на мита. Но този блясък помътнява от смесването на двата пласта – реалночовешкия и човековампирския: Дракула си “отива” в легендата, а човешките персонажи “стават” убийци. И понеже всъщност не са /убийци/, действията им насищат романа с наивитет и примитивизъм.

Една от възможните проекции на /името/ „Историкът” води и до Гьотевия „Фауст”. Мислено или не текстът на Костова е негова кавър версия. Освен всичко казано дотук, Историкът е енциклопедична личност, човек с висок интелект и хладен ум, лишен от нравствени съображения и страхове. Такъв е Дракула като възможности, като съзнание и призвание, като начин на живот. Той не само регистрира историята – той я създава. Той твори наново събития, прекроява съдбата на народи. Затова на много места в текста, макар и не в пряк сравнителен подход, се споменават имената на могъщите диктатори на ХХв. Така Дракула – алюзия на Мефистофел, търси себеподобни по ум, смелост и размах на мисълта, които да „продадат” душата си на Дявола. На избраните изпраща книга с празни страници, по средата с рисунка на дракул, разперил криле да полети... И тук започва драмата. Получилите книги не сключват договор с него, макар че неистовото им любопитство на историци не им разршава да се освободят от ночаквания страшен подарък. Всички те съзнават, че са обречени, но създават едно странно съзаклятие и вземат решението: на живот и смърт да противостоят на жестокостта, на кръвопролитието, на страха, на нравствената деградция… Отвореният финал на романа дава възможност на читателя да напише сам още една история за Доброто, което въпреки всички трудности и терзания противостои на Злото. Защото Дракула се завръща в Снаговския манастир все така енергичен и жив, обещаващ блага, но немолещ, подчиняващ другите и вечен. Точно според Гьоте: „Аз съм част от оная сила дето зло желае, но добро създава.”…

В едно от многобройните си интервюта пред американската преса Костова заявява, че евентуалната й биография би се казвала “Домакинята и вампирът”. Очевидно, по собствената й преценка, Дракула е важен персонаж в личната й съдба. Подобно на България. Това което е безспорно и проличава от цялата книга е възхищението на Елизабет от всичко българско. Но то не е достатъчно. И не защото трябва задължително да си балканец, за да усещаш Балканите, а защото са необходими години работа на място, в естествена среда. Иначе се стига до “будизма” на холивудските звезди или до “миротворната” мисия на американските войски в страните от Месопотамия, например. Затова и професионално занимаващият се с история българин /балканец/ разпознава в “Историкът” съвременен вариант на западноевропейски пътепис от ХІХ век – съвестно описание на образован многознайко, докосващ се до екзотиката на Ориента. Но с успокоението, че слава Богу тук е за кратко и му предстои връщане в “цивилизования” свят…

В заключение ще подчертая - “Историкът” на Елизабет Костова успя да занимава вниманието на българския читател по-дълго и по-настойчиво от всяка друга книга в последните години, но това /според мен/ нямаше нищо общо с качествата на романа. Заслугата бе на първо място на издателство “Сиела”, което професионално /според световните стандарти/ си свърши работата преди по време и след появата на книгата. Медиите /поръчково или не/ също създадоха много шум. Мълчанието /и до днес/ на мнозинството, както и самодейността на /единствено/ обадилия се литературен критик са знак, че в българското литературно пространство се играе /само/ по правилата на шоубизнеса. И затова читателите са принудени да са просто публика, която влиза в истинската си роля само на Маса, като възсъздава модерните хаджи Смион, мосю Маргариди, майстор Митьо и компания.

20 април 2007г.

Поредица “Минало несвършено”
Българският външен дълг 1944-1989
Банкрутът на комунистическата икономика
Даниел Вачков, Мартин Иванов
Сиела, 2008

Осъдена на банкрут

Най-новата книга, излязла в съвместната поредица “Минало несвършено” на Института за изследване на близкото минало и издателство “Сиела”, печели вниманието още със заглавната корица, дело на Веселин Праматаров: към тунел без дъно върви безнадежно амортизиран тръбопровод, а в десетилетната тиня под него самодостатъчно сивее /зеленее/ кафява петолъчка... Въздействащото изображение идеално илюстрира подзаглавието на изследването, “Банкрутът на комунистическата икономика”, но внушението му само бледо загатва категоричността на твърденията, които авторите защитават...

На читателя предстои среща с първото в родната историческа наука проучване върху българския външен дълг от комунистическия период, основано на неизползвани /и недостъпни/ досега архивни източници. Авторът, Даниел Вачков, е сред малцината съвременни български историци, посветили основните си научни занимания на икономическата проблематика в епохата след Първата световна война. Партньорът му, Мартин Иванов, написал последната глава в книгата /”Поредната последна дългова криза на комунизма(1984-1990г.)”/, споделя същите изследователски интереси. Общият им труд е красноречива демонстрация на потенциала на поколението учени, които съзряват в годините на прехода, облягайки се на съвременни изследователски методи и активно международно сътрудничество.

Защитен от начало до край с изворови доказателства, анализът на Вачков и Иванов респектира с хладна логика и с липса на досадна сухота и еднообразие, които специфичната проблематика трудно изключва. Генезисът, развитието и съответстващата развръзка на казуса с външния дълг са осветлени недвусмислено, без емоция и в необходимата /за пълнота на картината/ взаимовръзка с процеси и събития от икономическата реалност на комунистическия период. Професионалната нищета, мегаломанските амбиции, фантомните цели, унизителното блюдолизничене пред Големия брат и пълната безотговорност пред собствените граждани на всички нива от разклонената партийна номенклатура са изведени от хаоса на митинговото общуване, за да станат част от безапелационният пъзел, който внушава, че комунистическата икономика не може да не банкрутира. В този смисъл изследването е четиво не само за специалисти по история, икономика и финанси, но и за всеки български читател, комуто не е безразлично кога /и как!/ миналото ще престане да ни тормози.

Красимира Йончева

МАЙСТОРКА ПО НЕБАНАЛНОСТ

Професор Вера Мутафчиева избра аулата на Нов български университет за софийската премиера /07.04.2009г./ на корпуса от дванайсет книги, които определя за свое духовно завещание на осемдесетгодишния си юбилей. „Посрещна ме облечена в коприна и погали с ръка корицата на първите томове, които й занесох” – сподели Божана Апостолова, когато представяше проекта на издателството си. И отбеляза също, че авторката, с молив в ръка, е прочела предварително всичките страници, които е избрала за отпечатване...

Тези трогателно намерени щрихи завършиха портрета на интелектуалката Вера Мутафчиева, който професор Богдан Богданов започна с „майсторството да бъдеш небанален”, а професор Цветана Георгиева дооформи с напомнянето, че в световната османистика, която е вече на триста години, българската изследователка достига върхове още с първите си монографии. И остава там до днес. Затова, може би, определението „Верините книги” звучеше като синоним на небаналност.

Професор Георгиева не забрави да подчертае и още един важен статус на юбилярката - тя е Учител на няколко генерации български историци. Присъствието на значителна част от тях в залата бе красноречиво доказателство. В същото време бе трудно да се различат студенти сред публиката, въпреки че и професор Богданов, и професор Михаил Неделчев се похвалиха, че художествени творби на Вера Мутафчиева се изучават в НБУ, където от 2000 година тя е Почетен доктор. Както впрочем единици бяха и представителите на писателската гилдия.

Очевидно неслучайно, коментирайки литературното наследство на писателката, професор Неделчев каза, че подобно на самата нея, то респектира всички с острата си категоричност. И вероятно затова мнозина се въздържат да го анализират, опасявайки се че биха могли да станат смешни в очите не само на пубиката, но и на авторката. Не се въздържа също да покаже малка синя книжица от собствени разработки отпреди десетилетия с отпечатана рецензия за „Случаят Джем”, под която заяви, че и днес се подписва.

След като търпеливо изслуша всичко изговорено, професор Мутафчиева по традиция накара аудиторията да затаи дъх и по Верински разчупи официалната атмосфера, определяйки я като присъща на „смесен концерт” от Живково време. Сподели, че в днешния ни живот я притеснява най-много нарастващото нежелание на хората да се трудят. Изрази съжаление, че в годините на своето държавничество покойнят професор Александър Фол не е успял да наложи такава система за преподаване на история, която да позволи на българското общество реално да се съизмерва със синхронните нему през съответната епоха. Защото само така би станало ясно например, че българският съвсем не е сред народите най-големи „страдалци” дори в класацията само на Европа. Похвали най-младата генерация историци, чиито разработки й доставят „кеф” преди всичко затова, че не се подчиняват на никакви предварителни схеми и ненаучни изисквания. И си спомни, че не я допускат да преподава в Софийския университет, понеже не се стърпявала да се „опуска” в тълкуванията си.

... Вера Мутафчиева не се притесни, че литературната критика ще се занимава с творбите й когато нея вече няма да я има. Може би, защото е наясно, че Верините книги са като „Моите песни” – все ще се четат!

Красимира Йончева

Опасно раздвоение

Припомнянето от „Национален календар” на БНТ, че на 20 януари отбелязваме паметта на Свети патриарх Евтимий прекрати двоумението ми да опиша или не „представлението”, на което присъствах ден преди това – представяне в „Хеликон” –Витоша на два романа на сръбския писател Владислав Баяц, „Книга за бамбука” и „Хамамът Балкания”, издадени от „Сиела”…

…Известно е, че на бележития наш средновековен интелектуалец се налага да поеме задължения, които го отклоняват от преките му духовни занимания и го въвличат в баналността на всекидневието. Но знаем също така, че вероятно /не?/ без усилие той успява да преодолее раздвоението си и да превърне светските си занимания в духовна мисия… Други, различно решени, раздвоения почувствах при участниците в събитието в „Хеликон”. И мисля, че посланието им не бива да бъде отминато с мълчание.

Организаторите от издателство „Сиела” вероятно не за първи път се раздвояваха между желанието да срещнат в обстановка на книги читателите с уважаван и популярен чуждестранен писател и надеждата, че покрай нарочно дошлите на промоцията, ще се заинтригуват и случайно попаднали други. Иначе биха избрали пространство, където между гост и публика не зее огромна дупка, обрамчена от парапети, а главите на слушателите, останали прави поради оскъдност на място за сядане, не са в опасна близост до пронизващи мозъка със загряващия си ефект лампи. Домакините от „Хеликон” също за пореден път бяха се поддали на двуборството, хем да стане промоция, хем оборотът да върви, нищо че за обособяване на кът за срещи винаги има варианти. Както съществува и книжарницата на веригата на бул. „Руски” /където дупка и парапети няма/, но пък тя е все още по-малко популярна сред софиянци.

Явно раздвоение владееше и литераторите, които трябваше да представят Баяц. Критикът Йордан Ефтимов, например, се бореше между желанието си да каже нещо впечатляващо за автора и книгите, но и да изтъкне себе си като познавач и откривател на качествени текстове. В резултат разбрахме, че той цени госта затова, че познава основателя на философското течение геопоетика Кенет Уайт. А също и, че лично е имал желание да издава Баяц преди десетилетие, но просто се оказал неспособен за издателския бизнес. Писателят Алек Попов демонстрира вариант на ситуацията „отбиване на номер” - съчетание на задълженост да уважиш човека, който те е издал в Сърбия, но и да не си дадеш труда да подготвиш няколко нормални изречения за него или за творбите му. Затова, уважаващите Попов като надарен и обещаващ български писател, бяха сюрпризирани от объркано словоизлияние, пресолено с паразитиращото „така” и предшествано от извинението му, че не е литературен критик. В добавка трябваше да съчувстват на личната му драма, че провокиран от „Книга за бамбука” и до днес не успява да си засади у дома от това явно доста капризно растение. И другият писател – Георги Господинов, прояви същата раздвоеност. Стана ясно, че и той е благодарен на Баяц, дето го е издал на сръбски, но и че не се е подготвил да каже нищо конкретно за книгите му. Задоволи се единствено лаконично да подчертае, че гостът е рядко срещано за Балканите явление – автор, който се занимава с универсални теми.

В отговор на /не/казаното Владислав Баяц представи професионално и ясно двете си произведения, като естествено наблегна на последното – „Хамамът Балкания”, на вниманието на българските читатели съвсем отскоро. Поясни, че се е концентрирал върху раздвоението, владеещо двама от прочутите мъже на ХVІ век, великият везир на трима османски султани Мехмед Соколович и най-прославеният архитект на Османската империя Мимар Синан, които през целия си живот е трябвало да примиряват у себе си християнската и мюсюлманската си идентичност. Като всяка търсеща диалог личност, Баяц се опита да разговаря с публиката, но това не се получи, тъй като такава реално почти липсваше. Описаното по-горе пространство оформяше само две странични ложи, където по правило седят официални или служебни лица, а те останаха безмълвни. Пък и Йордан Ефтимов побърза да покани присъстващите на „неформален” разговор в кафенето…

Понеже бях на представянето с идеята, че наистина ще се дискутират книги в класическия формат и очаквах да чуя нещо сериозно за „Хамамът Балкания”, която специално ме интересуваше, не успях да преглътна разочарованието си, за да присътвам на „неформалната” среща. Не можах да преодолея и неприятното усещане, че съм попаднала в нещо, чието наименование може да е вариативно, но трябва задължително да включва „псевдо- ”. Питах се защо, например, уважаващо себе си и безспорно авторитетно издателство като „Сиела” може да допусне да е инициатор на подобна псевдо-презентация? Защо литератори с претенции като Йордан Ефтимов, Георги Господинов и Алек Попов не се свенят да демонстрират псевдо-професионално присъствие? Не е ли обида за сръбския гост случилата се псевдо-среща, а и това ли е промоцията, която българската /респективно софийската/ четяща публика заслужава? И за пореден път си дадох сметка, че „представлението”, в което попаднах, е ново потвърждение - в българския културен живот на всички нива и във всички направления раздвоението духовност - груб практицизъм в повечето случаи се решава в полза на изповядващите максимата „всичко е пари и интереси”. Интереси хонорарни, дневнооборотни, рекламни, „приятелски”, нарцистични. И в никакъв случай обществено-духовни.

Красимира Йончева

Веселина Вачкова
Белите полета в българската културна памет
Военно издателство, С. 2010

Оригинален принос в европейската медиевистика
Пътуване във „великите чертози на паметта“ предлага Веселина Вачкова в най-новата си, четвърта поред, самостоятелна монография. За изкушените в проблематиката на българското, балканското и европейското средновековие авторката е познат, интригуващ и оригинален пътешественик, а за научната колегия в европейската медиевистика - ерудит с все по-значимо приносно присъствие. Неслучайно изследването й „Симеон Велики –пътят към короната на Запада“ вече пет години продължава да привлича сериозен читателски интерес и у неспециализирана публика, а с превода на френски на книгата „Въображаеми и реални граници в Ранносредновековна Европа“ се заема доайенът на съвременната българска византология професор Василка Тъпкова-Заимова.
„Белите полета в българската културна памет“ привлича преди всичко с новата холограма на един /на пръв поглед/ добре познат и изключващ изненади маршрут с две основни спирки – Сердика и Константинопол. И потвърждава старата максима, че не е достатъчно да гледаш, за да видиш, нужна е и солидна доза проникновение, която предпазва от баналността /и студенината/ на повърхностното. Докоснати от интелектуалния светлик на Веселина Вачкова, многократно коментирани извори от най-разнообразен характер започват да разказват по-логично и затова по-автентично. В техния ансамбъл за първи път авторката включва и версията на седем константинополски монумента, пряко обвързани с присъствието на българите в живота на имперската столица, съхранени само чрез своите екфрасиси, но талантливо възродени в графичните възстановки на Текла Алексиева.
Изследването реконструира впечатляващо плътно механизма на помнене /и забрава/, който „византийската машина за памет“ изобретява, за да отстоява имперската си доктрина. И предлага вариант за неутрализирането му – чрез стратиграфски прецизно почистване на дописванията и дешифриране на пренаписваното. В резултат, недвусмислено става ясно, че предоверяването единствено на писмените данни /в основната си част византийски/ за средновековното ни минало рискува да отпрати всяко интелектуално пътешествие в задънена странична улица. От тази позиция авторката отправя основното си предизвикателство към съвременните проучватели – „белите полета“ в българската културна памет са следствие не от оскъдица или липса, но от непроникновено тълкуване на изворите. И още – отказът от примиряване с позициите на десетилетни безспорни авторитети в науката е единственият начин културно-историческите дирения у нас да получат нова перспектива, а съвременният българин благодатен шанс да почувства и по-близкото, и по-далечното ни минало наистина Свое.
Решилият да се довери на Веселина Вачкова ще се убеди, че се налага генерално преосмисляне на раннохристиянската епоха в историята на българите. Както и раздяла с наложеното чак в края на ХІХ, но почти монополно и днес схващане, че за тях тя започва едва с управлението на княз Борис І. Новата гледна точка ще аргументира безспорно уникалното място, което Сердика заема в балканската християнска традиция в периода ІV-VІв. и ще обясни защо за ромеите е било жизнено необходимо да го неглижират. И още - защо векове по-късно титулуваните проучватели на византийското наследство ще се направят, че /или чистосърдечно ще! / им вярват. Неподозирано вълнуващо ще е също и своеобразното „гостуване“ на читателя в атмосферата на ромейския Константинопол, където мълвата, клюките, магията в бял и черен вариант, Дворецът и Улицата разпознават българина като разнолик, противоречив, но винаги първостепенен образ от свещената история на имперския център.
Възможно е някой да се усъмни в полезността от подобно изследване с аргумента, че средновековието е достатъчно отдалечена от днешното време епоха и затова - без особено значение за себепознанието на модерния българин. Но като малцина /само!/ свои колеги авторката успява да провиди нишката, която върви от Някога към Днес и белязва нестройната до парадоксалност, но и също толкова витална същност на „неразбългарения“ наш сънародник.

Красимира Йончева

Класическата гимназия ще празнува с маски

На 13 февруари в зала „Универсиада” Националният класически лицей към СУ „Свети Климент Охридски”, по-известен като НГДЕК, даде заявка за начало на нова традиция – ежегоден Маскен бал. Събитието доказа, че нищо в замисъла и реализацията не е резултат на импровизация, а разгадаването на полисемантичността в посланията му доставяше радост.

Както е известно февруари е месец на маскарадите, време на правечната схватка на слънчевия ред с хтоничния хаос, когато се възцарява Пролетта. В тукашните ширини, от векове, битката продължава да кънти в ритъма на кукерските шествия, а на запад се модифицира в тържества като прочутия Венециански карнавал. Ето защо, без да пренебрегват местната традиция, класиците са предпочели бароков вариант за празника в чест на неспирно обновяващата се Вечност. И в добавка вероятно го поставят под светлото покровителство на своя патрон – Свети Константин-Кирил Философ, чието Успение отбелязваме на 14 февруари. Впрочем прецизното съчетание на родно и чуждо пролича дори в подбора на музикалните изпълнения: вечните парчета от 80-те и 90-те години, както и съвременните световни хитове прозвучаха едва след „Лудите жаби”, „Скакалеца”, кафепитието „с Боби”... Чалгата отсъстваше напълно. И като фон, и като предпочитания за изява от страна на участниците.

Макар и Първи, балът бе решен по правилата на истинско светско събитие. За ученици. Гостите влизаха само срещу представяне на покана, функционираше гардеробът, алкохолът се изчерпваше с чаша шампанско. Главният спонсор - „60 К” и съорганизаторите от Училищното настоятелство с председател Иван Джиджев присъстваха дискретно, както чрез щедрото предоставяне на обновеното пространство на „Универсиада”, така и в съпътстващите акценти – перфектно озвучаване, изискана украса, имровизиран бар с деликатеси. Проспериращи представители на своя бизнес, родителите-настоятели демонстрираха как на дело подкрепят идеята за среща на днешните с някогашни и бъдещи възпитаници на Лицея като важна стъпка към освежаване на приемствеността в уникалната общност на „завършилите НГЕДК”. И неслучайно журито за класиране на карнавалните тоалети се председателстваше от Анастас Герджиков, а негов импровизиран говорител бе Мия Сантова. Не бе изненада също и решението най-пищните барокови костюми да бъдат класирани едва на трето място, изпреварени от модерна трактовка на монахински одежди и симпатично еклектична благородническа рокля. Прочее, иновацията винаги е била важен елемент от добрия класически стил…

Младите хора възнаградиха усилията на по-възрастните с обилие от маскарадни ансамбли – от всички епохи, от повечето географски ширини, от множество професии и социални рангове, от различни еволюционни видове и творчески жанрове. Оказа се също, че освен теоретични познания относно курантата и менуета не малка част от тях притежават още танцувален и певчески талант, доказан в майсторски изпълнения от съвременния дискотечен репертоар. Бяха обявени и награди за литература, изобразително изкуство, филм, фотоснимки, цялостен принос към реализиране на тържеството. Всички отличени станаха първите лауреати на нарочно учредения приз „АнТиква”, придружен от стъклено копие на древна амфора с автентични гръцки маслини, дарение на спонсорската фирма „Sanus pro olive”. Пиршество за погледа и наслада за слуха, изявите на настоящите класици представяха завидно богат спектър от амбициозни индивидуалности, които НГДEК е селектирала и развива. За да се научат да ползват маски единствено по време на балове.

Приемствеността в традициите на Лицея бе потърсена вероятно и чрез присъствието на възрастното и по-младо поколение на училищното ръководство. Но направи впечатление, че дългогодишната директорка Гергина Тончева бе непривично мълчалива, без маска и не на от подиума, където, предрешен по собствените му думи на „Давид като малък”, помощник-директорът Огнян Радев връчваше „АнТиквите”... Дано дистанцията да е само елемент от карнавалния сценарий, който няма да се повтори на Маскен бал 2011. В името на позитивната традиция на Класическата гимназия.