|
В. “Култура”, бр. 12, 27 март 2009г. Пътешественик - космополит
Краят на осемдесетте, малко преди десети ноември. Веднъж седмично на етажа на Историческия факултет в СУ витае непривично засилено очакване. Една от най-малките зали се препълва със студенти и асистенти. На импровизираното бюро отпред задължително се поставят чаша вода и пепелник(!). Точно в определеното време влиза лекторът на спецкурса по османистика – професор Вера Мутафчиева. Говори тихо, с нередки паузи, без ползване на “сламки”. На български, за чието възхитително богатство не си и подозирал. Без наукообразни фрази и с постоянно живо внимание към съучастието на аудиторията. С усмивка, скътана в чаровните трапчинки и партнираща неповторимо с френското “р”... Впечатляваща осведоменост, обезоръжаваща дълбинност на анализа, безапелационна аргументираност в единство с категоричното зачитане на контрапункта. Щастлива среща на третокурсничка с Науката...
2000 година. Автори на учебници по история пътуват към Силистра за среща с местните преподаватели. На седалката до шофьора е Вера Мутафчиева. Ней предстои също разговор със силистренската общественост. И пътят към Добруджа не отегчава с протяжност. Защото Вера говори, а всички в автомобила с наслада се пренасят на местата, за които разказва. “Белия свят” оживява само за нас! Пак заради нея, не ни оставят гладни в крайпътно заведение. Щом само я забелязват, се оказва, че все пак имат свободна маса... Търпеливо ни чакат и колегите в Силистра, нищо че закъсняваме с два часа поради дунавската мъгла. Вечерта завършва с ръкопляскания на крака и купища цветя. По обратния път запалваме свещи в Тутракан, там по време на Първата световна война е разпределена частта на професор Петър Мутафчиев. И отново се отдаваме на удоволствието да слушаме дъщеря му, чиито тълкувателски поглед никога не се уморява. За да сподели например (по повод минаващ камион): “Виждате ли? Някога конете носеха хората, а сега ... хората почнаха да носят конете...!” ...Връщам се към тези мои срещи с професор (съвсем нарочно ползвам точно тази титла) Вера Мутафчиева, за да ги “разгадая” с днешния си поглед на четирдсетгодишна жена, която е убедена, че ще срещне и съмишленици... Професор Мутафчиева е сред малцината български историци, приели риска да са пъртинари в заниманията си. Дължим й осмислянето на непродължителен, но повратен период в балканската /османската и нашата/ история - кърджалийското време. Ще рече, тя открива обяснение за това как железни по логиката си процеси могат да се “маскират” като хаос и защо само специалист с неподвластни на схеми и предубеденост сетива може да проникне зад булото на видимото. Прокопавайки свои пътеки в обущаването с Някога, тя аргументира научно разбирането, че Клио е муза, понеже вдъхновява почтено търсещите да прозрат в света на Миналото, който е точно толкова схематичен колкото Днешният. Тоест никак. Съвсем убедително показва още, че “тъмни” или “светли” могат да бъдат вековете само когато са осветявани от присъщите им светлици, а не от прожектора на потомците. Осмислено така, битието на българите под османска власт не би хленчело за снизходителност, но ще свидетелства чрез съдбата на поколенията, които го живеят в партньорство, или в състезание със синхронните от други географски ширини. А паралелите не винаги ще са в полза на онези, които НЕ “влачат чуждия ярем”. Професор Мутафчиева е единственият талантлив писател сред историците, както и единственият надарен историк сред писателите у нас. Пътеписите й са псалми на пътешественика-космополит, когото Сътворителят е избрал да го възпее вдъхновено. Романите й свидетелстват, че Историята е населена от хора и затова е така многолика, разногласна, своенравна, лишена от съчувствие, но благословена с правото на варианти. Спестена й е монотонността на пано, решено в двубагрието праведници-грешници и затова изкусява с вълшебството на градина, в която всеки отглежда Рай, според личните си представи за Ада. Движат я людските страсти, но я преобръщат надчовешките дела. Хорската амбиция, злоба и низост я затлачват, за да могат любовта и достойнството да умиват лицето й. Книгите на Вера Мутафчиева са ръководство по Човекознание. Поучителна среща на читателя със себе си. Насаме. Без грим и официални дрехи. Непатетично, негероично. Откровено. Себеразпознаване в огледалото на отминали събития и някога живели личности. На които авторката е вдъхнала живот, като ги е преоткрила. За да ни успокои, че новото под слънцето е добре забравено старо, та ни се дава шанс да /не/ го повторим. Вера Мутафчиева е дама, у която женският чар е дискретно допълнение към интелект, за който прегради няма. Броят се на пръсти ней подобните. А това не се прощава лесно!.. На Многая лета, професор Мутафчиева! Бог да Ви дари със светли дни! Красимира Йончева http://paper.standartnews.com/bg/article.php?article=293503 До Корсика и назад Родината на Наполеон Бонапарт
Планина в морето – така изглежда Корсика от птичи поглед или при първа поява на хоризонта, наблюдавана от кораб. В последствие става ясно, че спокойно може да се впише във формулата „две в едно”, понеже предлага отлични условия за планински и морски туризъм като съчетава очарованието на всички природни стихии – вода, въздух, слънце /огън/ и земя. Затова много е вероятно да е наречена на богинята Коре /Персефона/, съпруга на подземния властелин Хадес, племенница на Зевс и Посейдон едновременно, и дъщеря на покровителката на плодородието Деметра…
Във всеки случай живот на острова кипи от прастари времена, поне от десето хилядолетие преди Христа. Днешните майстори животновъди наследяват традиция още от епохата на неолита, а също толкова назад могат да потърсят предци и местните земеделци и грънчари.
Корсика е трета по големина в Средиземно море след Сицилия и Сардиния. Френска територия сега, в течение на вековете тази земя сменя множество господари. През ХV столетие преди Христа я нападат загадъчните морски народи. Знае се със сигурност, че оттам са минали още финикийци, картагенци, елини, вандали, готи, араби. Често я атакуват пирати. От ІІІ век преди Христа започват да я овладяват трайно римляните и я завещават на Византия. През ХІ век я печелят пизанците, а през ХІІІ – генуезците. За да я защитават, я опасват с пръстен от охранителни кули и изграждат внушителни крепости на стратегически важните места. През ХVІІІ век Генуа отслабва значително и корсиканците получават шанс за независимост. Вдъхновен от идеите на Просвещението, Паскал Паоли, „генералът на корсиканската нация”, обявява през 1755г. конституционно управление. То трае само малко повече от десетилетие и от 1768г. островът е предаден на французите. Година по-късно, на 15 август, в Аячо се ражда Наполеон Бонапарт .
Едва ли Съдбата би могла да избере по-подходящо място за подобно събитие. В титаничната енергия на бъдещия велик император със сигурност се е вляла магнетичната сила на безбройните каменни образи, които, според въображението на всеки , разиграват безброй варианти на Земната история. И това няма как да не се усети сред скалните великани в природния резерват Скандола, например, който заедно с целия залив на Порто е сред корсиканските забележителности в списъка на Световното наследство на ЮНЕСКО. Чувства се и сред причудливите скулптури на гранитния феномен Ле Каланке или пък под купола на пещерите, които морето е изваяло на много места по крайбрежието. Една от тях, в залива на Бонифачо, даже се нарича Шапката на Наполеон. Няма съмнение също, че в мащабния размах на преобразуванията, които императорът предприема във Франция, личи космополитният дух на човек, у когото се сливат креативните импулси на множество културни традиции. Защото на територия от 8720 кв. км. са факт загадъчни долмени и менхири, циклопски строежи, класически римски храмове, църкви в романски стил, готически и барокови катедрали. Още - местният език е производ от смесване на италиански регионални говори, в местната музика могат да се доловят френски, испански, италиански и португалски мотиви, а в местните легенди се преплитат също келтски, древногръцки и малоазийски сюжети. И не на последно място – корсиканската кухня е забележителен меланж от френска и италианска кулинарна изтънченост.
Император Наполеон пожелава да францизира родния си остров, но така на практика провокира силен ответен национализъм. Вече повече от двеста години корсиканците упорито търсят обособяване и постепенно задълбочават своята политическа автономия. Не отстъпват и от позицията си на културна различност, която държат да подчертават пред чужденците: всички обяснителни табели на острова са на френски и корсикански едновременно; при концертите из страната всички музикални състави наблягат на традиционната музика; въпреки че мнозинството от населението свободно общува и на френски, и на италиански, извън задълженията в обслужващата сфера, винаги се разговаря на родния език. За Негово Величество Туриста
Гостите на Корсика могат да стигнат дотам и със самолет, но в активния сезон най-предпочитаният вариант е с ферибот от най-близките пристанища във Франция и Италия. Така цели фамилии и многобройни компании се преселват за кратко или по-дълго с автомобили, каравани, мотоциклети. Корабите осигуряват отлични условия за деца и възрастни, като предлагат храна, почивка в каюта и забавления. Вариантите за престой на острова са много – в хотел, в къщи, апартаменти или стаи за гости, в манастири, на къмпинг. Най-ниската цена за хотелска стая с две легла в големите градове и курорти е 65 евро, а в по-малките селища – 45 евро. Всеки хотел притежава собствена неповторима атмосфера, а служителите му оставят единствено отлични впечатления.
Възможностите за хранене също са най-разнообразни. Островът разполага с добре заредени супермаркети във всички селища, частни магазини с местна продукция, малки пазари за пресни плодове и зеленчуци. Ресторантите и баровете съперничат по оригиналност и разнообразие на хотелите. Средната цена за обяд на човек е 15-20 евро, като съществуват и възможности за различни менюта - за 10, 15, 20, 25, 30 евро. Най-реномираните ресторанти хранят за минимум 50 евро на човек. Традиционната кухня впечатлява с обилие от ястия с риба и морски дарове в комбинация със зеленчуци, овчи и кози сирена, много видове паста, ризото и пици.Сладоледът, кроасаните, фреш-напитките, местната бира „Пиетра” са достойни и за най-изисканите вкусове. Не бива да се пропуска и знаменитият сладкиш от кестени, който всяко заведение предлага в свой вариант.
Туристите разполагат с множество възможности за обиколка на острова – с кораб, с лодка или яхта, на кон, с автомобил, с мотоциклет, пеша. Могат да се обучават за водолази, а за каране на воден мотор е необходимо предварително да са снабдени с документ за правоуправление. Бензиностанциите и сервизите работят редовно. Автомивките също. Честа практика е компаниите, които предлагат развлекателни круизи с кораб, да предоставят на клиентите си безплатен паркинг за съответния ден.
Във всеки магазин за сувенири има обилие от гидове и карти. По традиция най-често в ръцете на пътуващите са изданията на „Michеlin”.
Какво не може да види днешният българин на Острова на красотата
Преди всичко – не може да го види целия за една седмица. Остров на красотата, както напълно справедливо я наричат французите, Корсика е твърде различна в отделните си части, подобно на родната България. Родопчани биха открили там топлата заобленост на своята планина, рилчани – сините родни върхари, мелничани – подобия на пясъчните пирамиди над града, несебърци – романтичната атмосфера на морските вечери, природолюбителите – рай, а почитателите на исторически ценности – вдъхновяващи въображението образци… Великолепни изгрев и залез, ароматни гори, прохладни и кристално бистри планински реки, вкусни гозби, висококачествени вина… И дотук с приликите!
Първа важна разлика - въпреки че няма магистрали, Корсика притежава отлични пътища. Повечето са в насечен терен, с множество завои, но това не пречи да нямат дупки, означенията да са на подходящото място и участъците с боклуци да са по-скоро изключение.
Втора важна разлика – корсиканците поддържат достатъчно на брой паркинги. Повечето са дори така естествено вписани в средата, че впечатляват с разумността на усвояване на пространството – около гробище, между шосето и успоредно намиращата се гора, или в определени нейни участъци. В тази връзка човек се сеща, че състоянието на гробищните паркове е един от показателите за цивилизованост…
Трета важна разлика – местното строителство е ниско, хармонично вплетено в особеностите на релефа и адмирира с изобилие на интересни варианти. Липсват образци на мутробарок ала Слънчев бряг или Драгалевци, но за сметка на това окото се радва на красота, съчетание от почит към традицията, съзнание за съобщност в живеенето и оригинални решения в колорит и архитектура.
Четвърта важна разлика – в Корсика няма улична търговия. Картички, сувенири, плодове, зеленчуци, хляб, закуски… се продават единствено и само в магазините, или на специално определени дискретно указани места. Така че няма как фасадите на вековни сгради или очарованието на тихи улички да бъде „допълвано” от развяващи се сутиени и прашки.
Пета важна разлика – на острова съществуват доста неохраняеми плажове, но състоянието им по нищо не отстъпва на останалите. Охраняемите пък не са претъпкани и не ги „обслужват” досадни търговци на какво ли не. Плажуващите носят свои собствени чадъри, държат се любезно със съседите и не ги обсъждат по нашенския маниер дали са слаби, дебели или някакви други. В този смисъл е нормално да се видят дори възрастни дами монокинарки, например. Остатъците от всичко, което се консумира на пясъка, не се заравят на по-плитко или по-дълбоко в него, а се поставят в наличните достатъчно на брой и най-разнообразни съдове за отпадъци.
Шеста важна разлика – планинските туристически маршрути са достъпни дори за хора с патерици. Пътеките са с ясна маркировка и с почти неуловима дискретна човешка намеса, тъй че всички да могат да се движат нормално. За тези, които искат да знаят повече за растителния и животински свят на региона, съществуват подробни табели. За любителите на съзерцанието – кътчета за усамотение.
Седма важна разлика – гостите на острова са възпитани и любезни. В планината поздравяват всеки срещнат с „Добър ден!”, на плажа и по улиците се усмихват приветливо, не нарушават реда си /в редките случаи/, когато се налага да чакат на опашка. Отдъхват с морски тенис и водни мотори. Късно вечер не се забелязват пияни и дрогирани персони. Нощем всички уважават часовете за почивка… От своя страна домакините се стараят да оставят най-добро впечатление у всички. Не се оплакват от криза и немотия и не убиват време в самосъжаление в селската кръчма. Не става ясно къде точно живеят домашните животни, от които се получават прочутите сирена и колбаси – на показ в дворовете е само красота в безброй варианти.
Генерален извод – Корсика е туристическа дестинация за качествени туристи, които, срещу коректно поведение, разчитат /и получават! / добро обслужване и пълна наслада от почивката. Това в немалка степен се дължи и на перфектното действие на органите на реда. За една седмица видях полиция два пъти – при крайпътен инцидент и при струпване на коли около природна забележителност. Иначе нито веднъж не изпитах страх нощем или високо в планината, не трябваше да си стискам чантата никъде, нито да избягвам места, понеже са съмнителни.
Прочее, каквито гости си в състояние да посрещнеш – такива ти идват.
София – Корсика, август 2009г.
Красимира Йончева http://paper.standartnews.com/bg/article.php?article=293503 http://www.kultura.bg/bg/article/view/16216 Олимпиадата по История – национално състезание или провинциална викторина Размисли по темата за образователния канон Статията на Пламен Антов „Кой се страхува от българската литература”/”Култура”, бр.32, 25 септември 2009г./, както и заявената готовност на редакцията на вестника да публикува и други мнения по темата, ме охрабриха да се включа в разискванията върху българския образователен канон, като представя свои разсъждения, породени от тазгодишното провеждане на Олимпиадата по история в средното училище. Преди всичко мисля, че образователният канон задължително е продукт на държавна стратегия за постигане на определени цели, според които, към конкретното съдържание в различните области на научното знание трябва да се открие подходящ фокус. Прецизирането на фокуса ще освободи преподаването от стремеж към изчерпателност, неминуемо съпроводена от досадна претрупаност, като в същото време ще позволи съществуването на варианти за постигане на целите. В резултат подканоните по български език и литература, история, философия, математика, физика … ще са компендиуми с опции за алтернативно съдържание и вероятно с друго, по-подходящо наименование. Така например, ще е достатъчно в часовете по история да се анализира подробно само един от вариантите на тоталитаризъм от 30-те години на миналия век, за да се търсят проекциите му в политическия живот на съвременните общества. А възможността за паралелен исторически и литературен анализ на „Задочни репортажи за България” /например/, ще е добра отправна точка за разсъждения по политически, социални, философски и културни въпроси. За съжаление с днешна дата държавата не е формулирала ясно целите на образователната система в България (1) и като следствие се явяват неясноти и противоречия във всички обвързани с това направления, включително и във философията за формиране съдържанието на подканоните по учебни дисциплини. В резултат възниква и опасното подследствие, в така създалата се ситуация, да се пренебрегва иначе безспорното изискване към всяко модерно образователно начинание – съблюдаване на критериите за научност, стимулиране на творческо мислене и умения за практическо справяне с проблемни ситуации. Веднага се налага да направя и още едно уточнение: привърженик съм на идеята за действително функциониращи междупредметни връзки в училищното обучение, като тези в работата по български език и литература и история възприемам за най-естествени и по условие подразбиращи се (2). В същото време обаче и на страниците на „Култура” имах възможност да посоча, че липсата на ефективна обвързаност, която може да бъде факт единствено в резултат от работата на интердисциплинарни екипи при изработване на съответните Учебни програми, реално затруднява преподавателската колегия и стимулира формализъм, пряк потърпевш от който е ученикът(3). Казано с други думи – сътворените на парче /по предмети/ Учебни програми не само формално парцелират единното по своята същност Знание, но стимулират папагалското възпроизвеждане за сметка на критичното и аналитично мислене, което винаги е полиаргументационно /ще рече мултидисциплинарно/ и затова /по-/пълноценно. В този смисъл дългогодишното безхаберно отношение на експертните екипи на образователното министерство към нормативната база на ведомството може да се окаже търсено, с оглед постигането състояние на „обилно задоволени, нахранени и добре забавляващи се „служители”, които нямат нито време, нито особено желание да си задават екзистенциални въпроси, нито пък имат необходимия интелектуален капацитет за това”(4). За мен обаче, като участник в образователния процес, е ясно, че в случая не става въпрос за никаква стратегия, а за пълно отсъствие на каквато и да било поне от 20 години насам, като историк възприемам развитието на обществото като многопосочно и многоперспективно, ще рече неподвластно на общовалидни етикети и затова, като гражданин, смятам, че все още е въпрос на личен избор да /не/ намериш време да заявиш позиция по въпрос от професионалната ти компетентност. Ето защо твърдя, че в следствие от така посочените дефекти на образователната практика в страната, тазгодишното провеждане на Олимпиадата по История не постига основните цели, които нарочно разработеният от МОМН, Историческия факултет на СУ, РИО и средните училища Регламент утвърждава в своите „Общи положения”, а именно: „Да повишава равнището на знанията на учениците;
Да предоставя възможност за творческа индивидуална изява на учениците със задълбочени знания и практически умения в областта на историята;
Да открива надарени деца с високо ниво на умения за обобщаване и
осмисляне на историческото съдържание, заложено в учебниците по История и цивилизация;
Да развива творческите способности и логическото мислене на учениците и да създава условия за тяхната реализация;
Да предизвиква и задълбочава интереса на учениците към историята;
Да стимулира участието на учениците в различни форми на извънкласна и извънучилищна дейност;
Да съдейства за утвърждаване на приемствеността между поколенията и за формиране на уважение към културно-историческото наследство.” (5 ) На първо място почти еднаквият формат на трите последователни кръга на състезанието – тест с преобладаващ брой на въпросите с единствен възможен отговор – трудно би могъл да индикира креативните способности на учениците. Подходящ за първия /общинския/ етап, той според мен, е непригоден за втория и особено за последния, понеже по същество се припокрива с всеки тест от т.нар. външно оценяване, тоест с формата на задължителна проверка на всички ученици по всички предмети. В добавка – непрецизната работа на Националната комисия (6) на Олимпиадата е направила възможно включването на един и същи въпрос и на областен, и на национален кръг (7), формулирането на сходни по сложност въпроси за прогимназиален и гимназиален клас (8), допускане на по-труден вариант на тест на областния в сравнение с националния кръг( 9). И още по-неприятно – появили са се въпроси, които поставят под съмнение грамотността на /членове на/ Комисията:
„ Посочете историческите личности и годините, свързани с дадените факти/събития. Факт/събитие година личност
……………………………………………………………………………………………. Министър-председател, обичал да
използва израза „Со кротце, со благо…” (10) Или:
„Свържете събитието със съответната личност:
Събитие Буква Личност
…………….. ………………...
5. Участник в три преврата б.) Георги Живков г.)Кимон Георгиев” (11). Ясно е, че след така прецизирани въпроси би било неоправдан лукс да се изисква от учениците да проявяват наложителната в нормални условия терминологична и понятийна съответственост. На второ място – внимателното запознаване с вариантите на тестовете по класове налага заключението, че се акцентира върху фактологическата информираност на децата. С особена категоричност може да се твърди това за задачите за Х клас /върху проблемите на съвременността/. И възниква въпросът: състезание от типа „Минута е много” ли е Олимпиадата по История или възможност да се докаже, че историческият анализ се основава на фактите, но се състои в интерпретирането, а не във възпроизвеждането им? Категорично застъпвам второто схващане и в този смисъл смятам, че на проявяващите специален интерес към историята, каквито по презумция са участниците в историческа олимпиада, трябва да се формулират казуси, доближаващи максимално ученика до позицията на изследователя. Уви, не такъв е случаят с парадоксалната ситуация, допусната в теста за националния кръг в VІІ клас, където се изисква да бъдат разположени на линия на времето (12) годините на управление на одриския цар Терес, нищо че това няма как да стане, тъй като поне началната със сигурност не е известна засега на науката. Така на горкият ученик остава да изработи хипотеза по въпроса, но не защото е съзнателно поставен в условия на мозъчна атака, а поради немарливост от страна на /член на/ Националната комисия. Немарливост, граничеща с некомпетентност е в основата и на някои от формулировките на темите за писмените работи, явяващи се задължителен компонент и в трите кръга на състезанието. Така например, на областния кръг седмокласниците трябва да развият въпроса: „Как възниква и се развива тракийската цивилизация?”. На националния: „С какво се характеризира управлението на Атина през VІ-Vв.пр. Хр.” И за неспециалист е ясно, че вместо да се усложни, задачата на националното състезание е опростена и трудно може да се представи разумна аргумантация за подобно решение. Освен това, оказва се, че едно от питанията-„опори”, на които трябва да се облегне ученикът в разработката си, гласи: „Приема ли съвременният свят тази форма на управление /демокрацията, б.м./? Посочете примери.” ?! Ще рече, Националната комисия забравя да се съобрази с елементарното правило, че в подобни случаи е недопустимо да се задава въпрос с евентуални отговори „да” и „не”. Още – предпоставя избора на отговор „да”. И още – по какъв начин тази „опора” се „връзва” с формулировката на основния въпрос за управлението на Атина през VІ-V в.пр.Хр.? Недоумение буди и една от „опорите” за тракийската цивилизация – „Създаване на Одриската държава”. Засега поне тракологията не е изяснила в коя точно година е възникнала държавата на одрисите, а и едва ли става въпрос за еднократен акт. В учебникарската литература, обаче битува произволното твърдение, че Терес е първият одриски владетел, базиращо се на неправилно тълкуване на сведенията на Тукидид. В учебник по Човекът и обществото за ІІІ клас (13) дори се твърди, че Одриското е единственото тракийско царство, ерго Омир ни е лъгал, че Рез е тракийски владетел. Питам се защо Националната комисия допуска да влезе в този тон на наукообразност и какви са последиците от подобни действия върху обучението и възпитанието на потърпевшите ученици?... На следващо място – оказва се, че в Олимпиадата по История дори на националния кръг в ХІ /ХІІ/ клас реално липсват задачи, които проверяват умението на учениците за цялостен тексткритичен анализ на исторически извор /източник/. Към по-малки или по-големи откъси от документи се задават конкретни въпроси, но никъде не се предоставя възможност на състезателя да тълкува самостоятелно от начало до край. Впрочем вариантът за анализ на исторически документ на практика отпадна и при зрелостния изпит, изместен от отговор на исторически въпрос. А известно е, включително и от дългогодишната практика на кандидатстудентските изпити, че подобен формат стимулира и отглежда зубращина. Неслучайно вече се говори за поява на частни уроци за подготовка за Олимпиадата…!? Съзнавам, че разсъжденията ми могат да бъдат изтълкувани като дребнаво заяждане с университетските преподаватели и колегите учители, членове на Националната комисия. Затова подчертавам – всички тези „недоразумения” можеха да бъдат избегнати, ако Комисията работеше по предварително разработена концепция за провеждане на състезанието, а не кампанийно и на парче, както, убедена съм, се е случило. Концептуалното избистряне би уточнило на първо място какво ще проверява в различните етапи от провеждането си Олимпиадата и къде съответно ще бъде поставен анкцентът във всеки от тях – върху осведомеността или върху творческата аналитичност. В резлутат би било вече възможно определяне на ясни параметри за вида и сложността на задачите, предназначени за съответен кръг. А на финала крайният потребител, състезателят, би се почувствал истински респектиран от промислеността на интелектуалното предизвикателство, което му е подготвено. На лице е обаче тук и един важен проблем – в българската образователна система все още не съществуват стандарти за оценяване на знанията, уменията и компетенциите на учениците. Ще рече – специално за Олимпиадата Националната комисия трябва да разработи свои такива, което означава полагане на сериозни усилия и заделяне на не млако време. Убедена съм, че изборът на досегашния формат на състезанието /тест с преобладаващ брой въпроси от затворен тип/ е бил предопределен именно от нежеланието на членовете на Националната комисия да се главоболят с времеемки и трудоемки задачи, които дори компетентното министерство все още не решава. И се питам – докога рахатлъкът на възрастните ще е приоритетен пред интереса на децата? В заключение обръщам внимание и на следния немаловажен факт : според Регламента на Олимпиадата „работата на Националната комисия се контролира от експерта по история и цивилизация в МОН.” Което би трябвало да означава – от специалист с висока компетентност в методиката на преподаване, както и в научното познание. Само че вече почти десет години съответната позиция в МОМН се заема от географката Христина Маркова, а резултатите от няколкото конкурса, провеждани периодически за мястото, не откриват историк по-подготвен от нея за експерт по История?! Питам отново – докога и в името на чии интереси?
1. Подробно този проблем разглеждам в индивидуалното си изследване “Учебници по история – явни и скрити национални програми” в рамките на проекта “ Предизвикателства на национализмите” на Академичната лига за Югоизточна Европа /SEAL/, ръководен от доц. Александър Кьосев. Част от изследването бе публикувана и в статията „Учебникарските конкурси – път към монопола”, “Култура”, бр. 28, 27 юли 2008г.
2. Личните ми разработки в посока междупредметни връзки вж. на адреси: http://www.coe.bg/?menu=aboutus&submenu=15&itemid=3960; http://www.mirakrum.com/content/view/40/63/lang,bg/;
3. По-подробно по въпроса в „Учебници по история…”, стр.6-7
4. Пламен Антов, „Кой се стархува от българската литература”, Култура, бр. 32, 2009г.
5. Вж. целия документ в:http://www.coe.bg/?menu=aboutus&submenu=15&itemid=3960
6. Тази комисия се назначава със заповед на Министъра на образованието, младежта и науката
7. Въпрос 26 от областния и въпрос 23 от националния кръг за VІІ клас
8. Заключението се налага при сравнение например на въпроси 31, 36, 39 от теста на националния кръг за VІІ клас с въпроси 31, 37, 50 от теста на националния кръг за ХІ /ХІІ/ клас
9. Това ясно се вижда при сравняване вариантите за състезанието например за областния и националния кръг в ХІ /ХІІ/ клас
10. Това е извадка от таблицата на въпрос 44 от теста за националния кръг в ХІ/ХІІ/ клас
11. Това е извадка от таблицата на въпрос 33 от теста за националния кръг в ХІ/ХІІ / клас
12. Става въпрос за въпрос 40 от теста за националния кръг в VІІ клас.
13. В текста на урока в учебника на „Булвест 2000” с автор проф. Румяна Кушева, на стр. 12 е записано „Най-известни сред траките станали одрисите. Те единствени създали тракийска държава.”
Красимира ЙОНЧЕВА
http://www.kultura.bg/bg/article/view/16216
|